Тайното съвещание с височайше присъствие се проведе горе в малката гостна, по-далечко от англичаните, които впрочем с обичайната за тази нация деликатност веднага след пристигането на негово величество отидоха да се разходят в градината, макар че валеше като из ведро и времето не предразполагаше към никакви разходки.
Прислужвах сам. Повече от ясно е, че никой от лакеите не можеше да бъде допуснат на това секретно съвещание, освен това така или иначе за мен беше въпрос на чест и почетен дълг лично да обслужа тъй високопоставена сбирка.
Непосветеният трудно би могъл да си представи цялата сложност на това висше изкуство. Изисква се безгранично внимание, идеална похватност и най-важното: пълна незабележимост. Сякаш се превръщаш в сянка, в невидим човек, когото скоро всички престават да забелязват. В никакъв случай не бива да разсейваш събралите се за важно съвещание с рязко движение или звук, даже и със случайно плъзване на сянката ти през масата. В такива минути обичам да си представям, че съм безплътният стопанин на омагьосания замък от приказката „Аленото цвете“, който гощава скъпи гости: вината сами се наливат в чашите, клечките сами се драсват и палят пурите без ничие вмешателство, пепелниците сами се почистват от угарките. Когато Симеон Александрович по едно време изпусна молива си под масата (негово височество има навика непрестанно да си рисува дяволчета и амурчета), бях готов — не се наведох да го търся под масата, което щеше да привлече всеобщото внимание, а веднага отзад му подадох друг молив от съвсем същия вид.
Трябва с гордост да кажа, че никой от участниците в това деликатно и донякъде съдбоносно за съдбата на династията съвещание нито веднъж не сниши глас — според мен това е висша похвала за слугата. Разговорът наистина понякога преминаваше на френски, но не заради мен, а просто защото за негово величество и техни височества фактически беше безразлично дали ще говорят на руски или френски. Ако искаха да скрият от мен съдържанието на една или друга част от обсъжданото, щяха да заговорят на английски, защото, както вече споменах, почти никой сред дворцовите служители от по-старото поколение не владее този език, а френски говорим почти всички. По-точно не говорим, а разбираме, защото би било доста странно аз, Афанасий Зюкин, изведнъж да се обърна към някого от августейшата фамилия или придворните на френски. Всеки трябва да си знае мястото и да не се прави на такъв, какъвто не е — това е златното правило, което бих препоръчал на всички независимо от произход и заемано положение.
Императорът, известен с патриотизма си, единствен от присъстващите през цялото време говореше само на руски. Оказа се, че негово величество ме помни още от времето, когато бях тафелдекер25 в трапезарията на покойния император. Още долу на входа императорът благоволи да ми каже: „Здравейте, Афанасий Степанович. Вие ли сте разпоредили да се окачи балдахин с моя монограм? Много е красиво, благодаря ви.“.
Изисканата любезност на негово величество и поразителната му способност да запомня имена и лица е общоизвестна. Всъщност всички велики князе още от ранно детство специално се обучават да развиват паметта си, има специален метод, но способностите на негово величество в това отношение са наистина невероятни. Веднъж да срещне някого, императорът го запомня завинаги, което прави огромно впечатление. Колкото до любезността, в цялата августейша фамилия само царят и царицата говорят с прислугата на „вие“. Може би затова ние, служителите, изпитвайки надлежното благоговение към техни величества, същевременно не сме много… Впрочем млък. Такива неща не се говорят. Не се и помислят дори.
Царят седеше начело на масата, мрачен и мълчалив. Покрай едрите си снажни чичовци негово величество изглеждаше съвсем дребен и невзрачен, почти юноша. За нашия Георгий Александрович да не говорим — истински планина-човек: красив, пълен, с юнашки засукани мустаци, а и с ослепителна адмиралска униформа, в сравнение с която скромният полковнишки мундир на императора изглеждаше направо мизерен. Симеон Александрович, най-високият и строен от братята на покойния император, с правилното си лице, сякаш изсечено от леден къс, прилича на средновековен испански гранд. А най-големият, великият княз Кирил Александрович, командващ императорската гвардия, не е толкова красив като братята си, но е истински величествен и страховит, защото е наследил от венценосния им дядо прочутия убийствен змийски поглед. Случвало се е някои провинили се офицери дори да губят съзнание от този поглед.