Младият Павел Георгиевич в присъствието на доайените на императорския дом не смееше да гъкне, нито дори да пуши. А освен тях присъстваше и началникът на дворцовата полиция полковник Карнович, немногословен господин с много големи възможности и крайно нищожни сантименти. Той обаче не седеше на масата, а се беше кротнал в ъгъла.
В коридора чакаше на стол вчерашният ни спасител господин Фандорин. Бях получил указание да го настаня в къщата и понеже нямаше други помещения, му дадох детската стая поради логичното съображение, че този господин ще остане в Ермитажа само докато се прибере Михаил Георгиевич. Японеца мислех да отпратя към конюшнята, но той пожела да се настани с господаря си. Беше нощувал на пода, подложил под главата си плюшен мечок, и според вида на мазната му физиономия явно прекрасно се беше наспал. А Фандорин изобщо не легна, до ранни зори обикаля из парка с електрически фенер. Не знаех дали нещо е намерил. Той отказа всякакви обяснения дори на полицейския началник, да не говорим за мен, каза само, че ще докладва всичко, което му е известно, лично на императора. Та за този загадъчен господин се заговори още със започването на съвещанието.
Тоест не се започна с разговор, а с четене — всеки от седналите прочете (или препрочете) полученото писмо, за чието съдържание още нищо не знаех.
После всички погледи се обърнаха към императора. Аз затаих дъх, та да чуя точно с какви думи негово величество ще открие тази извънредна среща.
Императорът смутено се покашля, огледа изпод вежди всички присъстващи и тихо каза:
— Това е ужасно. Просто ужасно. Чичо Кир, какво ще правим сега?
Императорът си каза думата, етикетът беше спазен и председателството някак от само себе си се пое от Кирил Александрович, който бе смятан за негласен съуправник през предходното царстване, а сега при новия император още повече бе утвърдил положението си.
Негово височество бавно и тежко рече:
— Преди всичко запази самообладание, Ники. От начина, по който се държиш, ще зависи съдбата на династията ни. През тези дни към теб ще се насочат хиляди очи, включително и много-много проницателни. Нито помен от обърканост, нито сянка на тревожност — разбираш ли ме?
Императорът кимна неуверено.
— Всички трябва да се престорим, че нищо не се е случило. Разбирам, Джорджи — обърна се Кирил Александрович към Георгий Александрович, — колко ти е тежко. Ти си баща. Но и ти, и Поли, и Ксения трябва да сте весели и безгрижни. Ако плъзне слух, че някакви аферисти посред бял ден са отвлекли братовчеда на руския цар, престижът на династия Романови, бездруго компрометиран вече от злодейското убийство на баща ни, съвсем ще рухне. А в Москва пристигат осем чуждоземни престолонаследници, четиринайсет глави на правителства, трийсет извънредни посланици…
Симеон Александрович хвърли молива на масата и прекъсна по-големия брат:
— Това е просто лудост! Някакъв доктор! Какво е това? Кой е този? Той е просто луд! Иска „Орлов“! Каква наглост!
Нищо не разбрах от думите на московския генерал-губернатор. Доктор? Орлов? Кой Орлов — оберкамерхера или заместник-министъра на вътрешните работи?
— Да-да, наистина — кимна негово величество. — Знае ли се нещо за този доктор Линд?
Кирил Александрович се обърна към началника на дворцовата полиция, който имаше служебното задължение да знае всичко, представляващо дори и най-минималната заплаха за августейшата фамилия, сиреч всичко на този свят.
— Какво ще кажете, Карнович?
Полковникът стана, нагласи си очилата със сини стъкла и пошушна със съвсем тих, но удивително ясен глас:
— Престъпник с такова име досега не е имало на територията на Руската империя.
И пак си седна.
Аз леко се покашлях и понеже в гостната цареше пълно мълчание, този звук се чу съвсем явно. Кирил Александрович и Симеон Александрович се обърнаха смаяни, сякаш едва сега бяха забелязали присъствието ми (не изключвам впрочем точно така да е било), а Георгий Александрович, който много добре знаеше, че по-скоро ще се задуша от собствената си кашлица, отколкото да се осмеля ненужно да привличам вниманието към собствената си персона, ме попита: