— Искаш нещо да съобщиш ли, Афанасий?
Сега вече всички височайши особи извърнаха очи към мен, което ми беше абсолютно непривично, затова не успях да овладея треперенето на гласа си.
— За господин Фандорин, онзи същия, който вчера… стана свидетел на злодеянието — потиснах вълнението и продължих по-твърдо. — Днес сутринта, когато по известна ви причина в дома настъпи вълнение, господин Фандорин седеше на терасата и преспокойно пушеше пура…
Симеон Александрович ядно ме прекъсна:
— Наистина ли смяташ, че с императора чак толкова се интересуваме как е прекарал утрото си господин Фандорин?
Аз моментално млъкнах и се поклоних на негово височество, без да смея да продължа.
— Чакай, Сам — рязко подвикна Георгий Александрович на по-малкия си брат.
Симеон Александрович има тази нещастна особеност, че никой не го обича. Нито роднини, нито приближени, нито московчани, нито дори собствената му съпруга. Такъв човек трудно се обича. Говореше се, че покойният император тъкмо поради това го назначил генерал-губернатор на Москва, та по-рядко да го вижда. А и за да отдалечи от двореца обкръжението на негово височество, всички тези сладки адютантчета и соанирани секретари с боядисани коси. Уви, предпочитанията му не са тайна за никого, разнасят се от уста на уста. Ето и днес, едва пристъпил в антрето (а и дойде последен, чак след императора), негово височество бодро ме попита: „Какъв е този красавец, когото срещнах на поляната? Тъничък, с жълта коса?“ Аз почтително обясних на великия княз, че вероятно става дума за англичанина мистър Кар, но вътрешно изпитах някакъв потрес — как може, знаейки причината за свикването на извънредното съвещание, да проявява наклонностите си? Но не е и до наклонности, просто негово височество има много калпав характер.
— Казвай нататък, Афанасий — нареди ми Георгий Александрович. — Всички те слушаме внимателно.
Не можех да не се възхитя на хладнокръвието и мъжеството на господаря си. Обикновен човек, баща на отвлечено дете, ще се мята, ще крещи, ще си скубе косите, а негово височество нито за миг не загуби самоконтрол, само дето палеше цигара след цигара. В такива минути осъзнаваш особено ясно каква висша чест и каква неописуема отговорност е да служиш на персони с императорска кръв. Те са особени хора, не са като всички останали.
— Осмелявам се да доложа — продължих аз, — че подобна невъзмутимост от страна на лице, осведомено за случилото се, ми се стори странна. Аз отидох при господин Фандорин и го попитах дали е успял да открие на поляната още някакви следи. Той отговори: „Втората карета, спряла край поляната, с която са отвлекли момчето, е потеглила в посока към «Болшая Калужкая». Служителят при парковите врати видял бързо движеща се каляска с плътно затворени пердета на прозорците.“ „Защо мълчите? — му рекох. — Трябва незабавно да се съобщи в полицията.“ А той много уверено ми отговори: „Няма смисъл. Сега нищо не може да се направи.“ И после добави — нарочно направих малка пауза и повторих думите на Фандорин точно както ги бях запомнил: — „Трябва да се изчака писмото от Линд.“ Точно така: „Трябва да се чака писмото от Линд.“ Аз, да си призная, не разбрах за какво писмо ми говори, а последната дума дори не чух добре. Но сега много ясно си спомням, че каза „Линд“. После ме повикаха на телефона и разговорът ни приключи. Но излиза, че господин Фандорин предварително е знаел за писмото и за Линд. Ще си позволя също така да обърна внимание на ваше императорско величество и ваши императорски височества върху факта, че вчера господин Фандорин явно неслучайно се беше озовал на мястото на отвличането. Като за случаен минувач той се включи твърде решително, каза доста странни неща и разпозна предводителя на разбойниците — назова името „Пендерецки“.
Полковник Карнович се обади от своя ъгъл:
— А за Лех Пендерецки, по прякор Близна, уточних някои подробности. Той е един от водачите на престъпния свят в кралство Полша. Обирджия, изнудвач, убиец, но е внимателен и хитър — досега не са го хващали на местопрестъплението. Според слуховете имал връзки с криминалните среди в много от европейските държави. Трупът е пратен с хладилен вагон за разпознаване във Варшава, но според белезите и данните от бертийонажа наистина е Пендерецки.
— И откъде Фандорин е знаел за този субект? — умислено рече Кирил Александрович.
Симеон Александрович злобно се усмихна:
— Това най-лесно може да се провери. Фандорин трябва да се арестува и да се разпита едно хубаво. Всичко ще си каже. Моят Ласовски умее да развързва езици. Като ревне — чак и аз дори се стряскам — и негово височество се засмя, доволен от шегата си, но никои от присъстващите не сподели веселието му.