Ще се опитам да го обясня. Обръщението на „ти“ приемам само от августейшите особи. Не че го приемам, а го имам за привилегия и специално отличие. За мен би било убийствено Георгий Александрович, нейно височество или някое от децата им, дори най-малките, да ме заговори изведнъж на „вие“. По-миналата година влязох в разногласие с Екатерина Йоановна във връзка с една камериерка, несправедливо обвинена в нехайство. Проявих твърдост и настоях на своето, а великата княгиня се обиди и после цяла седмица ми говори на „вие“. Аз ужасно се изтормозих, стопих се, нощем не можех да спя. После обсъдихме нещата, разбира се. Екатерина Йоановна с присъщото си великодушие призна неправотата си, аз също й поисках прошка и ми бе позволено да й целуна ръка, а тя ме целуна по челото.
Но много се отклоних.
На картоиграчите прислужваше младши лакей Липс, един от новаците, специално го бях взел с мен да го видя колко струва. По-рано беше служил в естландското имение на граф Бенкендорф и ми бе препоръчан от майордома на негово сиятелство, отдавнашен мой познат. Май беше пъргав и мълчалив, но добрият слуга за разлика от лошия не личи веднага. На ново място всеки е твърде усърден, трябва да се изчака половин-една година, някой път и две. Понаблюдавах Липс как налива коняк, как ловко смени зацапаната салфетка как стои на мястото си — това е много, много важно. Той стоеше правилно — не пристъпяше от крак на крак, не въртеше глава. Май можех да го пусна да обслужва гостите на малките приеми.
А играта си вървеше. Първо Ендлунг загуби и Павел Георгиевич го поязди из коридора. После късметът изневери на негово височество и лейтенантът пожела великият княз съвсем гол да изтича до тоалетната стая и да донесе оттам чаша вода.
Докато Павел Георгиевич се събличаше през смях, аз се изнизах навън, извиках камердинера и наредих никой от слугите да не занича във великокняжеския салон, а от дежурното купе взех наметало. Когато негово височество, озъртайки се и прикрил голотиите си с ръка, изскочи в коридора, понечих да го наметна, но Павел Георгиевич с възмущение отказа, рече, че думата си е дума, и изтича до тоалетната стая, а после обратно, през цялото време много се смя.
Добре че мадмоазел Деклик не надникна при този смях. За щастие негово височество Михаил Георгиевич още не беше си легнал въпреки късния час и се разскача на седалката, а после благоволи да се полюлее на пердето. Обикновено в осем и половина най-малкият от великите князе вече спеше, но сега мадмоазел прецени, че може да прояви известно снизхождение, тъй като според думите й негово височество бил твърде превъзбуден от пътешествието и все едно нямало да заспи.
При нас, в Зеления двор, към децата не се подхожда никак строго за разлика например от Синия двор — на Кириловичи. Там се спазват семейните традиции от времената на Николай Павлович — момчетата се отглеждат по войнишки, от седемгодишни ги учат на казармена дисциплина, закаляват ги със студени обливания и ги слагат да спят на походни легла. Докато Георгий Александрович е известен в императорското семейство като либерал. Възпитава синовете си с мекота, по френски маниер, а единствената си дъщеря, любимката си, дори направо е разглезил според мнението на роднините.
Нейно височество, слава Богу, също не излезе от купето си и не видя лудорията на брат си. Още от Петербург се беше затворила с книга и дори знам с коя именно — „Кройцерова соната“, съчинение на граф Толстой. Бях я чел за в случай, че стане дума между икономите — да не се изложа. Според мен е твърде скучно писание и за деветнайсетгодишна девойка, особено пък велика княгиня, неуместно. В Петербург Екатерина Йоановна в никакъв случай нямаше да позволи на дъщеря си да чете подобна гадост. Най-вероятно четивото тайно е било пъхнато в багажа. Сигурно фрейлината баронеса Строганова я е снабдила, само тя ще да е била.
Моряците мирясаха чак в малките часове, след което и аз си позволих малко да подремна, защото, честно казано, доста се бях уморил от грижите по пътуването, а и предвиждах, че първият ни ден в Москва няма да е лесен.
Трудностите надминаха всичките ми очаквания.
Така се беше случило, че за всичките си четирийсет и шест години живот никога дотогава не бях стъпвал в белокаменния град, макар че доста бях обикалял по света. Това е, защото в Семейството не обичат азиатщината, в цяла Русия за единствено поне малко от малко пристойно място за живот признават само Петербург, а и с московския генерал-губернатор Симеон Александрович сме в студени отношения, тъй че нямаме никаква причина да посещаваме древната столица. Дори за Крим, мисхорското имение8, обикновено пътуваме заобиколно през Минск, защото Георгий Александрович обича по пътя да отстрелва зубри в Беловежката гора. А на миналата коронация преди тринайсет години не ходих, защото бях на длъжност помощник-иконом и ме оставиха да замествам тогавашния си началник, днес покойния Захар Трофимович.