Зарадвах се, когато Кралицата потвърди моето обещание към Майсторите, но… струва ми се, че тя би предпочела да ги премахне. Това ми натежа на сърцето, въпреки че разсъдих — според нейната логика не биваше да се изключва възможността някой от тях да избяга — или по-скоро да бъде отвлечен — в чужд мравуняк и всичките ни тайни, или поне голяма част от тях да дадат на вероятния — а значи и бъдещ — противник дори не предимство, а просто равнопоставеност спрямо Нас в една бъдеща война. Споменах, че Кралицата нямаше ясна представа за далечно планиране във времето, но имаше инстинкт за оцеляване и интуитивно усещане за странното нещо, което щеше да последва след „сега“… а може би просто неприязън към чужденците.
Но въпреки че моята Кралица прекрасно ръководеше отдалечените райони на нашата Империя, аз все пак се опитвах да създам собствена мрежа за управление и събиране на информация — за всеки случай, като подсигуряващо въже на алпинист или резервен парашут. Може би поданиците ми ме смятаха за чудак. Но пък ме обичаха. И ако на Кралицата се подчиняваха по инстинкт и поради вътрешната си същност, то, иска ми се да вярвам, моите заповеди те изпълняваха и защото това им бе приятно, колкото и плитки да бяха чувствата им по принцип. Затова поне в едно отношение постигнах успех — намерих начин, например, да преброя наличностите на складовете, инвентара и населението, да получа количествена оценка на нашата държава, а не само качественото усещане.
Вестоносците ми доставяха цветни кълчища с възелчета — един цвят за хората, пришълците, присъединените и първоподаниците от всички поколения, войска, работници, Майстори и други касти; втори цвят за обема на хамбарите, трети за сечивата, четвърти за оръжията…
После преди вечерното къпане систематизирах тези данни и траках с абак като бакалин. Няма смисъл да привеждам други цифри, освен една, която ме стъписа. Броят на населението.
Империята ни имаше пет милиона поданици, една трета от които — първоподаници и доброволни пришълци. На всеки човек, старец и дете се падаха нужното количество храни, необходимият брой сечива и оръжия, достатъчно площ в мравуняците. Разполагахме с голям запас пурпурен плат, който вече си произвеждахме сами — от суровата вълна до боядисването.
Замая ми се главата. А населението растеше и нямаше никакви данни, че ще избухне глад, да не говорим за епидемия, защото хигиенните навици тук се спазваха като религиозен завет, а събирачите ми бяха открили и сребро, което заповядах да разпределят в питейните водоизточници и резервоари, тъй като помнех от училище, че през Средните векове хората, ползващи сребърни съдове, не са умирали от чума.
Същата нощ разказвах на Кралицата колко сме много и колко много ще станем само след няколко години. И за да не пропаднем, трябва да завладяваме нови и нови територии… и нима някой ден ще ни потрябва целият свят?! Как ще се справим тогава с тази огромна отговорност, скъпа?!
Стори ми се, че тя се усмихва в тъмното. После горещото й езиче ме парна по гърдите, аз зарових пръсти в косите, които тя всяка вечер разплиташе и те падаха под коленете й, а сутрин отново ги плетеше пред сребърното огледало, което бях наредил да й направят — и то бе едно от малкото неща, които имахме вповече в сравнение с народа си. И усетих с кожата си нейната кожа, извивките на снагата й, стегнатата й плът, топлото дихание, вкуса на потта и устните й… и си рекох със замаяна от щастие и копнеж глава — какво пък, цял свят… щом трябва!
И мисля, че същата нощ, а може би в някоя от следващите, се събудих, малко след като бяхме заспали с преплетени ръце и нозе, с изсъхващи и изстиващи по телата ни взаимни целувки… и след минута се стреснах, защото тя плачеше.
Никога преди не беше плакала. Нито от болка, нито от гняв или огорчение. Бях сигурен, щях да го усетя.
Галих я дълго и нежно, като малко дете, като първа обич, като за последно… тя хлипаше и се притискаше към мен и даже трепереше като от страх, защото студът не й правеше почти никакво впечатление.