Струва ми се, че тогава се любихме по-нежно, по-свенливо и мило откогато и да било… и както май не ни се случи никога повече.
Питах я, целувах сълзите й, исках да зная от какво й е толкова мъчно, но тя вероятно не можеше или се плашеше да ми обясни.
Заспахме отново призори.
Повече не се повтори. Друг път тя не заплака.
V
В нощта, когато вкусих сълзите на моята Кралица, тя зачена пак. Ала роди чак след три седмици. Никога не беше носила толкова дълго плод в утробата си.
През това време направихме една продължителна обиколка по главните градове на нашата държава. За по-бързо придвижване ни носеха на бегом в паланкин. А и този път тя се пазеше много. Не знам защо го възприех като признак на зрялост, дори остаряване и се натъжих, а нямах основание — този път тялото й не се промени, не й се лепна и грам излишно тегло, само бузите леко се заоблиха, престанаха да са толкова хлътнали, гърдите й се наляха, но запазиха хубавата си форма, която винаги като по чудо се възстановяваше до ден-два след раждане. И някак не ми хрумна, че вероятно децата бяха за първи път необичайно важни за нея.
А държавата ни живееше и укрепваше. Водеха ни понякога пленени чужди царе и царици. За щастие отдавна не се налагаше да ги обезглавявам със собствената си ръка, но оставаше неприятното задължение да присъствам на екзекуцията, която ставаше в Кралската зала и се изпълняваше от най-доверения и опитен наш гвардеец. Половината от населението имаше собствени спални за нежелаещите да делят постелята си с други. Децата растяха. По-старите поколения работници и войници — обикновено онези, които бяха по-посредствени, странно наблюдение, но факт — остаряваха и аз гледах да им измисля начин да се порадват на бързотечните си старини и да напуснат света без мъки…
Не ни заплашваха никакви бедствия — нито природни, нито вътрешни. Нима бе възможен бунт или безредици, докато сме живи с Кралицата?! Нима имахме достойни противници отвъд границите си?!
И както бях зает с тези и други грижи, едва не пропуснах раждането на тези, както се оказа, последни наши преки деца. Иначе Майките продължаваха да дават живот, носейки в себе си семето ми и го предаваха на някои свои дъщери, мои внучки и пак дъщери едновременно…
Този път я болеше и тя се изтощи както първия път, но тогава не страдаше. И пак — не извика, не заплака, но изпохапа устните и пръстите си до кръв.
Бяха само три деца. Едно момче и две момичета. Още щом ги подхванах и ги предадох на бавачките, видях, че гениталиите им са нормално развити.
И още — бебетата имаха тънки прозирни крилца.
Принцът и двете ни принцеси.
VI
Навярно предчувствах, че няма как да останат при нас. Трябваше да следват неумолимия закон на природата. И понеже растяха още по-бавно от Майсторите, някак ги изтиках от съзнанието си, погълнат от грижите за Семейството и Империята, което беше едно и също. Но подозирам, че и Кралицата се постара да ги скрие от мен, а навярно и от себе си.
А аз през това време бях успял на направя пробив в създаването на нещо като писменост и обучавах вестоносците. Бях начертал пълна карта на владенията ни и подготвях картографи. Дори от общия план на нашите територии изпъкнаха някои инфраструктурни проблеми и се чудех как да ги разреша. Освен това ме безпокоеше, че сякаш бяха изминали няколко години по субективния ми часовник, но нямаше сезони, което значеше, че навярно ще настъпи Голяма Зима и исках да се подготвим за нея; народът ми инстинктивно правеше нещо в тази посока, но аз желаех Зимуването да мине с минимални загуби, да няма срутвания, да няма глад, да не се случват премръзвания и други беди, за които още не бях се сетил. Занимаваше ме и още нещо, свързано със старите и болните. Възнамерявах да сложа край на варварската практика старците да бъдат изоставяни да гаснат без специални грижи, както и на убийствата на сакати. А имахме немалко такива, минали през войни и ловни или трудови злополуки. Създадох специални работилници, в които можеха да се трудят и престарели — велики небеса, само на няколко месеца или години възраст! — и осакатени, защото те не можеха просто да почиват, бяха щастливи и спокойни, докато имаха какво да вършат. Безкраките накарах да плетат кошове и да шият дрехи. Особено войниците трудно свикваха с това, но живваха. Безръките наглеждаха пътищата и входовете в крепостите, докато воините от пълноценната стража тренираха в своите зали или площадки, готови при първия зов на безпомощния иначе часови да изникнат където трябва. Всъщност това задължение действаше доста добре на инвалидите ни воини, но отегчаваше работниците и за тях конструирах крачни станове, на които те работеха в комбинация с безкраки или слепи. Това освободи работна ръка и позволи мащабно строителство на мостове, язовири, пътища, общо благоустрояване…