Тя освободи ръката си много рязко и аз едва не паднах. Насочи се към пленницата и застана очи в очи с нея. Но не даваше знак на палача. И аз за миг си помислих, че съм я придумал… Майката и дъщерята се гледаха известно време втренчено, без да мигат. Победената склони глава и сама прибра косите си, оголвайки вратлето…
Никога няма да забравя бялата й нежна кожа.
А Кралицата не даваше знак на палача.
И тогава разбрах, че тя иска АЗ да го сторя, но сгреших, сгреших, сгреших… Моята жестока любима не бе толкова безжалостна. Тя просто чакаше да се махна.
С глух вопъл избягах от залата.
Крих се целия ден до вечерта. Плаках, повръщах, пак плаках. Биех с юмруци дървените стени на Дома. Проклинах себе си и крещях. Всички се разбягваха от мен. Успокоих се по здрач.
И от кого се криех? От Нея? От себе си?
Върнах се в Кралската зала.
Кралицата вече лежеше на леглото. Камината бе тъмна. Само бледите жилки на гнилото мъждукаха по стените, пода и тавана.
Легнах до нея и не можах да я прегърна, но и не можех да не я докосна. Пипнешком намерих дланта й и тя се вкопчи в мен, сплетохме пръсти и така си стискахме ръцете до изтръпване, без да заспим до зори и без да помръднем.
VII
Оттогава се любехме рядко, някак настървено, само от физическа потребност. И не се събуждахме прегърнати.
Вършех всичко в унес. Проверка на войските. Преглед на новата партида въоръжение. В яслите, хамбарите и социалните работилници всичко е наред — както винаги. Чистотата е безупречна в целия Дворец. Местата за удовлетворяване на естествените нужди са проветрени, не миришат — това е норма. Населението е почти петнайсет милиона. Пет шести от пътищата са павирани. Дълбоките зимни галерии са укрепени добре, тунелите следват дебелите корени, водоизолирани са и в складовете им се трупа осолено месо и сушени плодове. Империята разполага с четиринайсет хиляди водни колела и петстотин вятърни мелници. Отново не достигат кожените доспехи и плат за облекло. В южните провинции успешно развъждат охлюви, на изток методично обират титанична леска и пакетират лешниково брашно…
Почти не забелязвах какво прави тя денем. Нещо се беше скъсало между нас. Или аз просто не можех да се съвзема и да разбера… да простя…
Влудяваше ме мисълта, че навярно единствената ни успяла да стане кралица Дъщеря остана без име. Име тук имах само аз. Дори Кралицата нямаше. Както и петнайсетте милиона наши поданици.
Мекото ми сърце не беше за този свят.
Катастрофата дойде внезапно от Север. Нахлуването бе неудържимо. Още на втория ден пролича, че може би е било грижливо планирано отдавна. И нищо чудно, че го бяхме пропуснали. То не дойде по суша.
Противникът ни налетя от небето.
Бяха красиви създания. Неотразими. Сексапилни. Май само аз можех да го оценя. Амазонки с ивичеста жълто-мургава кожа. Зад раменете им бучаха крилца като винтове на хеликоптер. Бяха много по-добри летци от нашите принцове и принцеси. И бяха добре въоръжени. Имах възможност да разгледам оръжието им. Беше пружинен самострел, приличаше на автомат, биеше по-точно, по-далеч и много по-често от арбалетите. А и малките му стрелички бяха намазани с отрова. Несвикналата ни да се сражава с въздушен противник армия гинеше, гинеше, гинеше…
Свирепите нападателки убиваха всеки, който се движеше. Налитаха на рояци и облакът от дартчетата им хвърляше сянка. След тях оставаха полета от трупове. Те влитаха и опустошаваха крепости и Домове, макар че в коридорите и залите даваха големи жертви, но и нашият навик да ги нападаме и преследваме, след като напуснеха неудобната за тях обстановка, ни струваше скъпо. Преди да предупредя гарнизоните да не си подават носовете от крепостите и да разстрелват крилатите разбойнички от прикритие, вражеският рояк атакува Двореца.
Нападнаха ни преди зазоряване, както бих направил самият аз, но подцених противника… а всъщност, не зная дали бих постигнал нещо. Империята се разпадаше, разрушаваше се граденото с толкова труд, гинеше народът ми… Смаза ме тежестта на очевидния факт, който някак бе престанал да стои в центъра на вниманието ми, който бях пренебрегнал, на който бях престанал да придавам значение. Там, отвън и тук, в Двореца, гинеха моите деца… нашите деца с Кралицата. Гинеха безименни, гинеха геройски. Нищо не можеха да сторят на хвъркатите пиратки, но се биеха и умираха. Умираха и в Двореца, където всъщност нямаше много войска. Закриваха ни с телата си от дартовете на врага и се гърчеха в конвулсии от най-малката драскотина.