Тя изненадано вдигна вежди и се разсмя:
— О, не! Това не е според правилата! Не само че няма да я пусна, но и ти ще си този, който ще ми даде празната й главица! Нима не разбра, че тук победените не ги щадят?! Че тук всичко е ясно и точно, без лицемерия като милост и прошка?!
— Не съм ги измислил тези правила — отвърнах — и може да съм бил притискан от тях, но те не са за мен! Това ми е условието — нейния живот срещу това да ме имаш.
Тя подпря брадичка с пръсти.
— Да не мислиш, че си неоценим и скъпоценен? В леглото надали струваш колкото търтеите, а аз съм опитала доста от тях. Да, би ми било приятно и полезно да имам до себе си някой не безмозъчен, но няма заради това да наруша законите на тази реалност. Защото те ми допадат! Защото тук съм истинска! Защото тук се бориш и побеждаваш или вървиш в нищото и никой не те помни! Тук е ясно и просто, без преструвки и превземки. И е вълнуващо! Който е Господар, той става такъв и нищо не може да му попречи, стига да не се отпуска — ще остане такъв, докато умре спокойно в леглото си, няма да му размахват главата за косите пред кръвожадни тълпи! Хубаво е да умреш на върха, а не като теб… или по-скоро като нея, защото ти имаш ум в главата и думи на езика. И сигурно ще помислиш добре. Казах — не е според правилата тя да остане жива!
Повторих:
— Не ме вълнуват твоите правила.
— Те не са мои — възрази тя. — Те са тукашни. — Тя присви очи и запита с интерес: — Щом не ти харесват законите на този свят, как така си се озовал тук?… О!… Май разбирам… ТЯ е причината, нали? Ами ето още един повод да я премахнеш. Така ще се освободиш и ще се върнеш там, където си мислиш, че ти изнася да съществуваш. Само че там никога няма да си Крал…
От един момент нататък едва я чувах какво говори. Промълвих с усилие:
— Какво каза? Че мога… да се завърна…?
— Разбира се! По дух ти не принадлежиш на този свят. За разлика от мен. Тук има справедливост без предразсъдъци и без лигавщини. Е?
— Какво „е“? — автоматично реагирах аз.
— Мечът е пред теб. Избирай!
Наистина беше на няколко крачки. Пристъпих и го взех. За момент ме обхвана изкушението да направя някоя глупост. После тръгнах към Кралицата.
Още преди да ни въведат в чуждата Тронна зала, цялата в сивкави шестоъгълни килийки, бяхме свалени от разпятието и вързани с ръце отпред и с дървени пранги на краката. Кралицата стоеше с наведена глава. Когато усети, че приближавам, тя тръсна коса и оголи врат, подлагайки го на удара ми. Кой знае защо в този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за бялата шия на Дъщеря ни, колкото и да се мъчех да извикам някой по-светъл и хубав спомен.
Замахнах.
Острието разсече въжетата. Наведох се и освободих нозете й, като бързо целунах коляното й. После се обърнах и хвърлих с колкото можах по-презрително движение меча в краката на русата Царица:
— Благодаря за беседата. Само че аз предпочитам да умра заедно с МОЯТА Кралица. Вярно, че е мълчаливка, но в нашия роден Свят мъжете си умират за такива половинки, дето не им надуват главите с приказки и не мрънкат за пари!
Не бях доволен от себе си. Духовитост не се получи. Прегърнах Кралицата през талията, тя трепна и се притисна към мен, а ръката й почна да гали шията ми.
— Колко трогателно — сухо каза русата. — Е, нека видим дали наистина сте идеалната двойка. След седмица-две в кулата единият ще изяде другия. Такива са законите тук. Не си въобразявай. Искаш ли да знаеш на кого ще заложа? На нея!
Думите й ме смутиха, но стиснах зъби и премълчах. Усетих, че Кралицата ситно-ситно клати глава, сякаш отрича казаното от Царицата на осите: „Не е вярно, тя лъже! Ще си умрем от глад и жажда, но заедно, ти сам каза, не един срещу друг! Ще видиш!“
А може би само ми се искаше клатенето на главата й да значи това.
Докато стражата ни връзваше, аз казах:
— Престани да разоряваш мравуняците. По-добре ги подчини на властта си, но спри да унищожаваш децата НИ…
Съперницата сви устни. Пазачките не успяха да ни разделят. Ние не се съпротивлявахме. Ние се прегръщахме и, честно казано, в този момент исках само едно — да остана насаме с моята Кралица.
Кулата бе висока и нямаше друг път от нея, освен с криле. Поне така мислеха осите.
Кралицата ме поеше със слюнката си. Аз я остригвах косъм по косъм с остро парче черупка, озовало се в тясната килия.
Килията наистина беше тясна. Толкова тясна, че не можехме да правим любов легнали. Но това не ни затрудни. И макар да беше разход на енергия и влага, това ни ободряваше… пък и бяхме се намерили отново, бяхме засипали зейналата помежду ни пропаст. Не можехме да не почетем това събитие, тази наша малка победа.