Последният ни бой бе най-славното нещо, в което съм участвал… и което имах нещастието да преживея.
Забелязахме ги първи и открихме стрелба миг преди те да ни засипят с отровните си дартове. Залегнахме и аз броях щракането на пълнителите им. А после се хвърлихме в атака, за да не успеят да презаредят. Избихме ги всички. Бяхме Ние, една Майка от трето поколение, един Майстор, трима войника, работник и работничка, които през последните ни нощи спяха заедно и дори свенливо се галеха, може би подражавайки на нас. И нашите загинаха всички. Останахме аз и Кралицата. И една недоубита амазонка, която вдигна пружинната си пушка и стреля в мен.
Кралицата ми постъпи също толкова неразумно и безотговорно към династията, колкото и аз преди това, докато се мъчех да изведа с нас повече наши рожби.
Моята мила безмълвна любима ме закри с гърди и намушка осата, като пое всичките й изстрели, но те не я спряха, докато мечът на Кралицата не се заби в гърлото на разбойничката. Чак тогава Кралицата си позволи да падне. Гърдите й приличаха на игленик.
Аз изтръгнах всички жила, смучех отровата от раните й, без да ме е грижа дали ще пострадам. Напразно.
Кралицата живя още няколко часа. През повечето време не беше на себе си, мяташе се и хриптеше, надаваше викове и хленч… Не, не исках по този начин да чуя гласа й…
По едно време тя се свести и ме погледна. Протегна ръка да ме прегърне. И Боже мой, Ти, който си на небето — Тя ми се усмихна. Толкова щастливо, сякаш се събуждаше за нов ден, който обещава в края си нова любовна нощ и така като наниз мъниста, черни и бели, напред и далеч в безкрая, защото няма край обичта!…
И преди Кралицата, моята Кралица бе прекрасна. А след като се научи да се усмихва, просто заблестя. И пак ми се усмихна, и поиска с устни да я целуна, и я целувах…
Тя изгуби съзнание, но вече не я мъчеше отровата, тя просто заспа, а след час или малко повече въздъхна в съня си и умря.
Бях я скрил в една дупка, вероятно прокопана от червей. Жалък подслон.
Дълго лежах до нея и я прегръщах, мъчейки се да я стопля. Моята Кралица бе мъртва. Ала аз все още оставах Крал. Кралят-с-Думите. А тя остана безименна. Както всичките ни мъртви или поробени деца.
Не исках да гние в земята, затова събрах съчки за клада. Очаквах, че кремацията й ще бъде последното изпитание за мен, но не познах.
Умих я и я сресах, почистих дрешката й, пурпурната, с короната. Украсих неравно остриганата й, но не погрозняла глава с бели цветя. И щом щракнах с огнивото и подпалих кладата, тялото й пламна, сякаш беше от картон. Кожата почерняваше, но не се пукаше, не се сбръчкваше, а се топеше. А после изведнъж снагата й лумна с такъв ослепителен бял пламък, че отстъпих назад и закрих с длан очи. Костите й се топяха като восъчни. Почти нищо не остана от нея.
Едва тогава повярвах, че си е отишла завинаги. И легнах в топлата й пепел, и затворих очи, и си пожелах да не се събудя.
Но се събудих. В моя апартамент, в моя хол.
Навън беше късна есен.
Последният ми спомен от този Свят беше пролетен. Никой от познатите ми не беше ме виждал цяло лято.
От друга страна — нямам белези. Дори от обръча, от моята корона не остана протритото по челото.
Но пък косите ми са доста прошарени. И знам кога стана това — когато вървях по моста от мъртви тела на своите, на нашите с Кралицата деца.
От друга страна, всичко много прилича на сън, който нито е докрай логичен, нито докрай насекомешки или човешки…
Това не ме интересува. Не ходя да наблюдавам мравуняци и да въздишам над тях. Не паля с бензинова лампа гнезда на оси. Това е излишно. Примирен съм.
И само едно нещо ми тежи, и само с едно не мога да се примиря — това, че навярно стреснат от безсловесността й, аз не помня да съм й казал на глас, гледайки я право в очите, че я обичам.