Хлад сви стомаха ми и сърцето се разлудува в клетката си от ребра. Имах съперник.
Беше може би една глава по-висок от мен. Приличаше на гладиатор. Мускулеста грамада с препаска от големи окапали листа около бедрата, на краката носеше сандали от преплетени ремъци. Стискаше къс, оксидиран до синкаво меч или огромен двуостър нож с форма на върбово листо. По плещите, гърдите, над коленете и по корема му се различаваха кафеникави коруби, но май не беше броня или доспехи. Просто кожата му на тези места беше дебела и вроговена като хитин на бръмбар. Виждах белези от удари по тялото му, изпъкналите вени, яките линии на фигурата му — от тях лъхаше на смърт. На главата си Съперникът носеше нещо като шлем, който наподобяваше мотоциклетна каска, направена от великанска орехова черупка с прикачени рога. Очевидно те тъмнееха от засъхнала кръв на предшествалите ме нещастници. В прорезите на шлема различих черните безчувствени очи на воина. Приличаха на ясните очи на Кралицата… и също както в нейните, в тях не се забелязваше мисъл или вълнение.
Очаквах го да скочи и да отнеме живота ми преди да гъкна и сигурно затова се озърнах към Кралицата — да видя за последен път…
Тя ми протягаше меч. Беше пристъпила безшумно съвсем близо до мен и усетих миризмата на нещо омайващо и непреодолимо.
Поех оръжието. Дори се осмелих да докосна ръката й, да погаля с пръст китката, от което погледът й съвсем малко се стопли, но може би така ми се стори. Поех дъх и се извърнах към противника си.
Не бе помръднал. Чакаше ме — равнодушен и самоуверен. И моята сигурност тутакси се изпари, превърна се в дълбоко отчаяние, че след по-малко от минута ще съм мъртъв, а той… и Тя…
Отчаянието ме тласна напред, не храбростта. По това как се раздвижи съперникът ми разбрах, че нямам никакъв шанс. Той беше боец, а аз никога не бях тренирал нищо друго освен баскетбол, и то без да си давам зор. Стойката, която зае противникът ми, говореше, че тялото му е толкова свикнало да се бие, че хладнокръвният разум не взема участие.
Той бе воин, а аз — поредната му глупава жертва.
Прииска ми се пак да погледна Кралицата, раменете й, тънката снага, глезените, устните, очите… Но ме спряха срам и страх и аз тръгнах в атака с главата напред, сякаш скачах от балкона на деветия етаж…
Той щеше да посрещне смешния ми удар, да го отбие небрежно и да ме остави сам да се нанижа на черното острие — и това щеше да е логичен и естествен завършек на схватката.
Спаси ме тъкмо моята неловкост и неумение да се дуелирам с хладно оръжие.
Втурнах се напред, замахнах насреща… и омекналата ми ръка изпусна дръжката на меча — копие на оръжието на моя противник. Спрях като пред ръб на пропаст, но острието продължи право напред.
Беше чиста случайност, че мечът ми се заби право в слънчевия му сплит, където вроговените плочи на неговата бронекожа оставяха малка пролука, която ставаше по-тясна или по-широка в такт с дишането му. Острието влезе невероятно леко и ми се стори, че чувам как удари с върха си гръбнака. И спря, до половината потънало в плътта на страховития воин. Кожата му стана мраморна, погледът посивя и угасна, тънка струйка кръв се плъзна по плочките на корема и от ъгълчето на отворилите се като че ли за стон устни. И моят враг рухна без звук по гръб.
Стоях и гледах глупаво, не можех да повярвам, че съм победил. Сетне се разтреперих.
Но Кралицата знаеше какво да прави.
Тя се приближи до моя враг, изтръгна меча от трупа му и подложи длани под бликналото червено фонтанче. А после ме погледна и протегна напред шепи.
Пий, казаха очите й. Те блестяха. Устните й се притвориха като за целувка.
Не успях да се отвратя. Напротив. Коленичих, но не отпих веднага. Първо я помилвах по бузата. Тя наклони глава и за миг притисна дланта ми към топлото си рамо. А после настойчиво поднесе шепи към устните ми и пак ме погледна заповедно, но и по-меко, почти като молба.
И тогава разбрах, че съм готов да направя всичко за нея, а тя навярно — не, но това нямаше значение, с радост щях да изпълнявам нейните желания, без да искам в замяна нищо повече от това, което тя сама ще ми даде. И аз пих от кръвта на врага си.
А после Кралицата ме поведе в пещерите под корените на дървото великан и там, върху белезникав мъх разбрах, че досега не съм имал представа как се прави любов.
Така станах Кралят.
III
Кралицата роди след около седмица. През цялото това време аз тичах да й търся храна. Берях плодове, намирах къпини колкото портокали, мъкнех гъби с големината на плажен чадър, но особено силно тя се нуждаеше от месо и затова от колана си направих прашка и след два дни се научих в кой точно момент да отпусна единия му край, така че камъкът да не ми разбие главата. Налучках и правилния начин на въртене, за да увелича началната скорост на снарядите. Скоро станах професионалист по изтребване на летящи твари — гугутки, гълъби, понякога дори и прилепи. И храната пак не стигаше. Тялото на мъртвия ми съперник бе оглозгано до последната кост. Най-странното бе, че месото му приличаше на пушено пиле и на вкус, и на вид. Накрая Кралицата употреби и костите, като издялка от тях ножчета, игли и стъргала, а аз й направих доста добър гребен. За себе си измайсторих сполучлив харпун, с който ловях риба в близкия поток. Почти всяка вечер се къпехме в него, но винаги предпазливо и с озъртане. Често моята спътница и любима изведнъж се сепваше, грабваше ме за ръката и хуквахме да се скрием в бърлогата си вътре под корените, а аз даже не успявах да забележа явната заплаха. Най-страшното в този бяг за мен беше притеснението, което изпитвах при вида на грамадния й лъскав корем, който се люлееше бясно, докато тичахме…