Заедно копаехме нови пещери и землянки, постилахме ги с мъх и пера, останали от поредната ми ловна плячка. Моята приятелка изплете сандали от меки дървесни влакна. Веднъж хванах охлюв с размерите на автомобилна гума, но не позволих на Кралицата да го яде суров, както правеше досега. От черепа на убития от мен воин стана нещо като котле, в което сварих нарязаните ивици месо. Добих огън с много мъки, но след като той пламна веднъж в огнището ни, тя не му позволи да угасне. И по-рядко вече ядеше нещо несварено или неопечено.
Тя роди дванайсет бебета почти без стон. Аз поех първото и просто бях замаян, тръпки ме побиха. Прерязах пъпната връв с меча… и после нямах време за чувства, защото трябваше да вадя другите, да ги измивам набързо, да ги повивам в приготвената чиста шума, да поднасям удивително тихите хлапета към гърдите й, които бяха станали просто чудовищни…
Три от децата ни се родиха мъртви. Четири умряха няколко часа по-късно. Кралицата бе изтощена и спеше. Уморен бях и аз, но трябваше да се грижа за огъня, за водата, да погреба трупчетата, да следя дали оживелите са нахранени… Не ми остана време да скърбя или да се радвам.
Последва още една луда седмица на неспирни задължения и грижи. С някаква слаба изненада забелязах, че оцелелите пет деца бяха все момичета и че растяха с шеметни темпове. А заедно с това растяха и коремите им. Бяха се родили едри… и бременни. На деветия ден от живота си те започнаха да раждат и не спряха до смъртта си.
А моята Кралица буквално за една нощ отслабна, тялото й отново стана като на девойка, стопиха се тлъстините от първата й бременност и снагата й отново стана гъвкава, стройна и млада. Оттогава тя рядко забременяваше и изобщо не пълнееше. А дъщерите ни бълваха нови бебета, които бяха мои деца и същевременно мои внуци.
Не успях да се опомня, а вече имах помощници в лова, в копаенето на нови и нови галерии за живеене, за складове и гъбарници, за ясли и работилници. Старите ни „дрехи“ от шума, които се износваха като вестникарска хартия, се смениха с изтъкани от дървесни нишки наметала, по-добри и здрави станаха сандалите. Вече не ходехме да се къпем, примирайки от страх, а под силна охрана от бронекожи воини, които обучих да боравят с къси копия с кокалени остриета. Под тяхната защита се миеше цялото ни племе — сутрин призори и вечер с последните слънчеви лъчи. Само петте Майки не излизаха от землянките, на тях им носеха вода в издялани от дърво корита. Бяха станали като слоници, но незнайно защо не погрозняха от рубенсовите си форми — в тях имаше нещо много величествено и съразмерно… а може би просто не можех да ги видя отблъскващи — нали ми бяха дъщери…
Първите си внуци акуширах пак аз и тогава в мен още по-силно трепна усещането за извършващото се тайнство — появата на нов живот. Но сетне множеството новородени притъпи тази вълшебна тръпка и аз почти равнодушно дочувах тихите проплаквания на новите си потомци или зървах как отнасят повитите в шума починали деца.
Дните ми бяха заети да уча моите поданици на неща, които те не можеха. А те можеха учудващо много. Вродените им умения ме смайваха, но все пак те вършеха всичко механично и сляпо, инстинктивно. Стремях се да ги направя по-гъвкави и да разнообразя талантите им. Едното бяха копията.
А не на последно място бе речта.
Те свикнаха да говорят. Най-интелигентните дори успяваха да съчетаят до три думи в изречение, но повечето се задоволяваха да изговарят по една дума, а всичко останало да бележат с поглед, жест или мимика — също както Кралицата. Но тя не говореше никак.