Превзехме планината малко след пладне в жестока битка с няколкото племена, които обитаваха различните й части. Те не се обединиха, а се сражаваха всяко за себе си, а аз имах достатъчно акъл да не ги нападна наведнъж. В първата редица вървяхме заедно — Кралицата и Кралят. Нейният арбалет бълваше ветрила смърт, тя презареждаше оръжието с такава шеметна скорост, че сякаш използваше стрелометна картечница. Отстъпваха й в бързина, но също бяха чевръсти и безмилостно точни — работничките и специално родените от нас Майки, които попълниха армията с момичета-воини. Аз и другите мъже въртяхме мечове, мушкахме с копия и газехме, газехме вражеска леш!… В треската на подготовката за похода аз бях пропуснал да наредя да бъдат щадени предаващите се противници, но вроденият инстинкт на моите бойци се оказа сам по себе си мъдър. И войниците не хабяха сили да убиват онези, които хвърляха тояги и трошливи железни мечове и коленичеха със сведени глави, подлагайки шиите си на победителите. Доубиваха само ранените и половите врагове. Останалите пленници на нашата победоносна армия получаваха татуировка по челата, хранеха ги и ги обличаха в белите робски дрехи… макар че за какво робство можеше да става дума — новоприетите в моя народ не вършеха нито повече, нито по-малко работа от пурпурните ми първоподаници, нито получаваха по-малко храна. Просто те бяха чужди и на първо време трябваше да се стремят да заслужат дори чисто символичната привилегия да се облекат в червеното на Кралството… Веднага ги впрягаха на работа и те бяха отново щастливи с това полубезчувствено щастие, защото имаха сигурност, защото не бяха останали сираци без Дом и Семейство.
А ние напредвахме и за първи път моята Кралица си позволи да ме целуне на дневна светлина пред целия свят по устата, дори да заметне строен крак на кръста ми и да притисне снага към тялото ми — в паузите и затишията на тази велика сеч! А сетне продължавахме рамо до рамо и аз със задоволство се уверявах, че зъбците по тъпото на правите ни саби намират работа, че бойните рогове безупречно дирижират войската, че ние двамата дъх в дъх воюваме за място под слънцето и че сме заедно, заедно, заедно…
Финалът настъпи привечер, когато воините ни домъкнаха пред нас пленените владетели на враговете ни.
Стояхме в една кухина в дървесната порода на планината, за която от един поглед се разбрахме, че ще е тронната ни зала и нашата спалня. Работниците я допочистваха, Майсторите монтираха желязно огнище, воините — избрани за гвардейци според броя белези по вроговените плочки на телата си, но останали живи и без сериозни наранявания — душеха всяка цепнатина и почукваха по стените. Под нас се настаняваха в самостоятелни светли и проветриви килийки Майките, жилищата им се свързваха с една обща Ясла, дърводелците гризяха вентилационни отвори и канали за течаща вода, с една дума — настанявахме се, без да си дадем почивка след сражението. Още умираха ранени и някъде се съпротивляваха шепи твърде застарели воини, които не можеха да приемат чуждо Семейство, но ние триумфирахме, като стояхме и гледахме вързаните и проснати пред нас крале и кралици, които бяха загубили войната.
И ние двамата пристъпихме напред с току-що наточени саби и обезглавихме покорно сведените пред нас чужди владетели. И пихме, както някога, от кръвта им и поданиците ни, нашият народ ни гледаше, без да прекъсва да се занимава със задълженията си, с възторг и радост.
…А после изстиващите тела бяха отнесени към килерите и продоволствените складове, гвардейците завардиха всички коридори към Кралската зала и аз занесох на ръце моята повелителка към мекото легло, застлано с истински чаршафи. И камината цяла нощ играеше с оранжеви и червени отблясъци по ненаситните ни за обич тела.
Бяхме победили.
Контролирахме обширна територия, на която разорихме двайсет и три чужди мравуняка, присъединихме народите им към поданиците си и преустроихме техните поселения и твърдини към нашите вкусове и замисли.
Триумфът бе пълен.
Нямахме повече нужда да водим армиите си в бой. Но все пак веднъж се наложи. Воювахме с една държава, която също бе добре уредена, но технически изостанала — те нямаха воденици, каручки с колела, метални оръжия и арбалети. Но бяха добре организирани и се биеха в строй, напомнящ фаланга. Първите два сблъсъка завършиха реми. На третото сражение предизвикахме техните владетели на двубой пред настръхналите две армии.