По стратегически въпроси ме питаше само ако подозираше някаква перспектива, понеже понятието „след време“ бе научила от мен и трудно боравеше с категорията „бъдеще“, по-далечно от „утре“, като „утрето“ стигаше едва до изгрев-слънце.
Когато аз казвах какво трябва да се направи според мен, тя ме поглеждаше признателно: „Благодаря ти, мили. Не се съмнявах в теб. Нощес ще ти благодаря.“
И за това й обещание, за нейната опияняваща благодарност бях готов да й построя атомна електроцентрала, стига да поискаше…
А имахме вече свои Майстори, не пришълци. Кралицата роди за тях специална Майка. Още невръстни — а те растяха по-бавно от другите деца, — тези чирачета бяха поверени на грижите на предишните Майстори. Старите се стараеха, разбира се, но забелязах, че са посърнали. Изобщо Майсторите бяха странна каста. Проявяваха по-голяма самостоятелност от безполовите, но не можеха да имат потомство. Въпреки това имаха някакви скромни сексуални потребности и им бе позволено да ги задоволяват с работничките, понеже всичките занаятчии бяха мъжеподобни. Разбира се, поради някаква родителска ревност аз строго ги следях да не нараняват краткотрайните си любовници. Но скоро се убедих, че Майсторите са доста деликатни в това отношение, а на недоразвитите жени тези контакти се отразяваха добре, макар да не прерастваха в трайни връзки, нито работничките придобиваха потребност да повтарят.
Та и заради това също, аз се помъчих да разбера защо занаятчиите са омърлушени. Не се наложи да разпитвам дълго. Един от тях, навярно най-талантливият, който вече сам правеше чертежи преди да захване някоя по-сложна работа, ми го изказа така: той посочи едно от хлапетата чираци, което млатеше с огромен чук — боже, физическата сила на поданиците ни беше просто невероятна! — по лемеж на бъдещ плуг, след това вдигна длан, сякаш показваше как момчето ще порасне, а накрая замахна с ръка към врата си, все едно си отсичаше главата. Сетне Майсторът унило отпусна рамене и се прегърби.
Гледах го известно време, а после най-категорично и също със жестове — понякога просто не намирах думи — го уверих, че нищо такова няма да последва. Веднага отидох при Кралицата, за да получа от нея гаранции, че пришълците Майстори ще останат да живеят с нас. И по пътя си мислех, че целият ни народ, дори занаятчиите, които имаха някакви наченки на осъзнаване на собствена индивидуалност и в някои отношения бяха повече личности от Майките-Наместнички, та дори и те не притежават на този свят нищо свое собствено, нищо лично, дори амбиции и желания, а всичко е подчинено на Семейството, на Дома — роден или приютил ги. И не познаваха друга ценност, освен да живеят ден за ден, за храна и подслон и така дори да са по свой начин щастливи… или поне не нещастни.