Щом излязох от болничното крило, се натъкнах на друг от семейство Удуърк.
– Госпожице Марли?
Тя ме погледна от пейката, на която седеше с носна кърпа в разтрепераните си пръсти и почервеняло от плач лице.
– Добре ли си?
Тя се усмихна.
– Повече от добре. Толкова се боях, че може да не се върне... Наистина не знам какво щях да правя без нея. Целият ми живот е тук с майка ти.
Седнах и прегърнах най-скъпата приятелка на майка ми, а тя ми отвърна така, сякаш ù бях собствена дъщеря. Една част от мен се натъжи, защото знаех, че не преувеличава. Достатъчно ми беше да погледна към белязаните ù длани, за да си припомня как от достоен съперник се бе превърнала в набедена предателка, а накрая – във вярна придворна дама. Когато двете си говореха за миналото, нарочно пропускаха някои подробности, а аз не ги разпитвах, защото не беше моя работа. Но, за жалост, понякога ми се струваше, че госпожица Марли още смята за необходимо двамата със съпруга ù да се отплащат за благородната постъпка на родителите ми със сляпа всеотдайност.
– Разбрах, че тримата с братята ти сте дошли да я видите, но не исках да ви прекъсвам.
– Момчетата си тръгнаха вече. Приключихме. Върви да я видиш, преди отново да е заспала. Много ще ти се зарадва.
Тя избърса бузите си.
– Как изглеждам?
Засмях се.
– Покъртително. – Прегърнах я силно. – Хайде. И ще бъдеш ли така добра да ги проверяваш от време на време? Аз едва ли ще имам време да слизам дотук толкова пъти, колкото ми се иска.
– Не се безпокой. Ще ти изпращам информация.
– Благодаря, госпожице Марли.
Прегърнахме се отново и тя влезе в болничното крило. Аз въздъхнах, опитвайки да се насладя на този кратък миг на спокойствие. За момента поне всичко изглеждаше на път да се подобри.
Шеста глава
Кайл долепи ръка до кръста ми и ме поведе към градината. Пълната луна беше ниско в небето и хвърляше сенки дори посред нощ.
– Справи се прекрасно тази сутрин – коментира той, клатейки глава. – Всички се тревожехме за майка ти, а и е толкова странно без Арън. Никога не бях виждал Кадън по-... смутен.
– Ужасно е. Все пак той е най-стабилният от всички ни.
– Не се безпокой. Съвсем нормално е да се поразстрои в такъв момент.
Приближих се до Кайл.
– Знам. Просто е плашещо да го видиш у човек, който никога не се разстройва.
– Затова и те похвалих. Мислех, че ни очаква мъчителна закуска, че никой няма да посмее да подхване темата и всички ще мълчим. А ти просто подхвърли онова за палачинките. Беше изумително. Никога не забравяй това си умение. – Той разклати пръст насреща ми.
– Какво умение? Разсейване? – засмях се аз.
– Не. – Той потърси правилните думи. – По-скоро това да разведряваш неприятни ситуации. Правила си го и преди. По време на партита или на осведомителния бюлетин. Променяш всеобщото настроение. Не всеки го умее.
Стигнахме до края на градината, откъдето започваше просторната, равна поляна, граничеща с гората.
– Благодаря. Много мило, че го казваш. Доста съм притеснена.
– Съвсем нормално.
– Не само заради мама. – Спрях и сложих ръце на хълбоците си, питайки се каква част от случилото се да му разкрия. – Арън ми остави писмо. Знаеше ли, че народът не одобрява монархията ни? И главно мен. А сега аз управлявам страната и, откровено казано, не знам колко ще ме търпят. Вече ме замеряха с храна веднъж. Чела съм толкова ужасни статии за себе си... Ами ако ме нападнат?
– Е, и? – пошегува се той. – Има и други варианти. Бързо може да се превърнем в диктатура; това определено ще сложи хората на мястото им. Имаш избор между федерална република, конституционна монархия... о, дори теокрация! Може да прехвърлим всичко в ръцете на църквата.
– Кайл, говоря сериозно! Ами ако ме детронират?
Той обхвана лицето ми с длани.
– Идлин, нищо такова няма да стане.
– Защо? Случвало се е и преди! Точно така умряха баба и дядо. Хората нахлуха в дома им и ги убиха. А всички боготворяха баба ми!
Усещах как сълзите ми напират. Боже, в каква ревла се бях превърнала! Избърсах очите си, закачайки пръстите му.
– Чуй ме. Онова бяха групировка екстремисти. Вече ги няма и хората в наши дни са твърде заети да се борят със собствения си живот, за да се занимават с твоя.
– Няма как да съм сигурна – прошепнах аз. – Почти всичко, в което някога вярвах, рухна през последните няколко седмици.
– Искаш ли... – Той спря и впери поглед надълбоко в очите ми. – Искаш ли да не мислиш за това?
Преглътнах, обмисляйки предложението му. Стояхме сами в тъмната, спокойна нощ, тъкмо като онази, в която се бяхме целунали за пръв път. Само че този път никой не ни наблюдаваше, никой нямаше да отпечата снимката ни във вестника. Родителите ни бяха далеч и не ни следяха стражи. А за мен това означаваше, че поне за миг нищо не ме спираше да сторя онова, което искам.