– Ех, този е голям сладур, Иди. Виж му личицето само.
Баба хвана брадичката му и той се засмя между пръстите ù.
– Да, бабо, знам. Това е една от причините да го задържа.
Извиних му се с поглед, но Фокс поклати глава, ухилен до уши.
Гънър, Хейл и Хенри също дойдоха да ù се представят, а аз се възползвах от възможността да поговоря насаме с Ерик.
– Зает ли си утре?
Той присви очи.
– Не мисля. Защо?
– Искам да се видя с Хенри.
– О! – Той заклати глава, сякаш се чудеше на собствената си недосетливост. – И двамата сме свободни.
– Добре. Но не му казвай – настоях аз.
– Разбира се.
– Какво? – провикна се баба. – Я повтори.
Ерик скочи към нея и ù се поклони.
– Простете, госпожо. Сър Хенри е от Суендуей и говори само фински. Аз съм му преводач. Казва, че за него е удоволствие да се запознаете.
– О, ясно, ясно. – Баба взе ръката на Хенри. – И НА МЕН МИ Е ПРИЯТНО ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ!
Поведох я към централната маса.
– Той не е глух, бабо.
– Е – отвърна тя, като че ли друго оправдание не беше нужно.
– Говорила ли си с чичо Джерад?
– Джерад иска да дойде, но в момента работи по спешен проект. Нали знаеш, че не разбирам и дума от приказките му. – Баба размаха ръка във въздуха, сякаш гонеше изтънчените му думи като мухи. – Чух се и с Кота. Не знае дали е разумно да идва. Двамата с майка ти не се погаждат и това е. Но малко се е поочовечил. Сигурно е заради съпругата му.
Поканих я от другата страна на масата и тя седна на моето място. Аз заех това на татко и се почувствах доста странно. Макар че ми беше поверил нещата временно, имах усещането, че съм откраднала нещо от него.
– Ако съдя по вашите думи, леля Лия сигурно наистина му действа успокояващо – съгласих се аз. – Явно е важно характерите на двама души да се уравновесяват взаимно.
Келнерите побързаха да сервират супа на баба, добре запознати с избухливия ù нрав. Тя веднага я нападна.
– При нас с дядо ти се получаваше. При родителите ти също.
Облегнах брадичка на ръката си, забравила за моята супа.
– Що за човек беше дядо?
– Добър. Много добър. Вечно гледаше да помогне на някого. Не се ядосваше като мен и не позволяваше на нищо да го потисне. Ще ми се да го познаваше.
– И на мен.
Оставих я да се храни и плъзнах поглед из стаята. С Кайл се различавахме по това, че той беше скромен, а аз горделива. С Хенри – по това, че той възприемаше всичко с радост, докато аз се съсредоточавах върху предизвикателството във всяка една случка. Иън, Фокс, Гънър... в характера на всеки от тях присъстваше по някой елемент, който бе моя противоположност.
– Така ли въздейства французойката на Арън? – попита баба, опитвайки да прикрие ненавистта си.
Замислих се.
– Всъщност не. По-скоро те са две половини от едно сърце, попаднали в различни тела. – Очите ми се насълзиха. Чувствах се толкова уморена и ми липсваше безкрайно. – Дори не мога да ти опиша колко я обича.
– Достатъчно, че да избяга от двореца – измърмори баба ми.
Въздъхнах бавно.
– Точно така, бабо. Толкова страдаше по Камил, че реши да изтърпи болката от раздялата със семейството си, с дома си, с родната си страна, само и само да бъде с нея.
Тя усети тъгата в гласа ми и протегна ръка да хване моята.
– Добре ли си, миличка?
Стегнах се веднага.
– Разбира се. Просто съм малко уморена. Трябва да си почина. – В този момент Кадън и Остън влетяха в трапезарията, подсигурявайки ми идеалния път за бягство. – Момчетата ще те заведат при мама.
Баба изпищя от радост.
– Момчетата ми!
Оттеглих се, докато братята ми я разсейваха, и тръгнах тихо към мястото на Хенри.
Потупах го по рамото и той вдигна поглед от храната си, усмихнат както винаги.
– Здравей днес!
Изкисках се.
– Искаш ли да обядваме заедно утре?
Изчаках намесата на Ерик, но Хенри вдигна ръка с умислен поглед.
– Утре, обяд? – попита той.
– Да.
– Добре, добре! Да!
Усмихнах се.
– До утре тогава!
На излизане от трапезарията надникнах през рамо и видях как Хенри държи Ерик за рамото, въодушевен от поканата ми. И от това, че беше провел разговор с мен, без да има нужда от превод. Ерик му кимна, явно бе щастлив за приятеля си... но го бях виждала да се усмихва и по-искрено.
* * *
Погледнах часовника. Десет минути след полунощ. Ако успеех да заспя веднага, щях да си набавя около пет часа сън.
Десет минути по-късно обаче стана ясно, че няма да се получи. Някога с лекота изключвах всяка мисъл от съзнанието си, но сега като че ли недовършените задачи превземаха ума ми, докато не ги отметнех от списъка си, без да ги е грижа дали съм достатъчно отпочинала, че да се заема с тях.