— Не зная какво да мисля, всичко вече ми е като в мъгла.
— Може би нещата ще се изяснят. Не мислите ли, госпожице Хоулдър? — запита Холмс.
— Признавам, че споделям недоумението на чичо си.
— Спомнете си, господин Хоулдър, когато заварихте сина си, беше ли обут с обуща или поне с пантофи?
— Не, той беше бос, само с панталон и риза.
— Благодаря ви. Ще продължа работата си навън.
Той излезе, като обясни, че предпочита да бъде сам, тъй като повече хора биха заличили следите в снега. Завърна се след около час с големи буци сняг по обущата. Лицето му имаше същият непроницаем израз.
— Струва ми се, че видях всичко, което ми беше необходимо. Господин Хоулдър, сега ние ще се отправим за вкъщи, където вярвам ще бъдем по-полезни за вашата работа.
— А берилите, господин Холмс? Къде са?
— Не мога да ви кажа.
Банкерът отчаяно закърши ръце.
— Сигурен съм, че няма да ги видя повече! — извика той. — А синът ми? Давате ли ми поне някаква надежда?
— Моето мнение остава непроменено.
— Тогава кажете ми, каква тайнствена случка се разигра снощи в дома ми?
— Ако наминете утре у нас между девет и десет часа, ще ми бъде приятно да ви съобщя това, доколкото е във възможностите ми. Нали ми давате карт бланш? Желаете да намеря камъните, каквото и да става и ми давате неограничен кредит?
— Готов съм да се разделя с цялото си състояние, само да ги получа обратно.
— Отлично. Заемам се със случая. Много е вероятно да намина у вас още довечера.
IV.
Разбрах, че приятелят ми има вече изградено мнение за случая, а аз нямах дори смътна представа до какви изводи е дошъл. По време на пътуването ни няколко пъти се опитах да го заговоря за това престъпление, но той коварно отклоняваше разговора в друга посока. Ето защо, отказах се от опитите си и млъкнах. Към три часа се прибрахме на Бейкър Стрийт. Холмс бързо се вмъкна в стаята си и скоро излезе оттам, предрешен като обикновен скитник. Беше облякъл окъсано палто с вдигната яка, червена връзка, разкривени обуща — беше събрал във фокус външния вид на този род хора.
— Струва ми се, че изглеждам добре — каза той, като се оглеждаше в огледалото. — Много бих искал да ме придружите, Уотсън, но мисля, че не мога да ви помъкна с мен. Може би съм попаднал на следа, а възможно е това да се окаже чиста глупост. Във всеки случай ще отсъствувам няколко часа.
Холмс си отряза парче месо, постави го между две филии хляб, сложи всичко това в джоба си и излезе.
Не бях още успял да изпия чая си, когато той се завърна видимо доволен, с някакви стари обуща в ръце. Захвърли ги в един ъгъл и си наля чаша горещ чай.
— Веднага излизам — промърмори той.
— Къде?
— В Уест Енд. Моля ви не ме чакайте. Ще се върна късно.
— Как върви работата?
— Добре. Не се оплаквам. Бях през цялото време в Стретам, но не влизах в къщата. Разплитането върви отлично и на никаква цена не бих се отказал от случая. Сега ще сваля тези отвратителни парцали и ще се облека прилично.
По всичко личеше, че нещата отиват в благоприятна посока. Очите му горяха, лека червенина беше плъзнала по бузите му. Той се преоблече за няколко минути и след това хлопна входната врата.
Чаках го до полунощ и като не се прибра, отидох да си легна. Бях свикнал с неговите отсъствия понякога и за повече от денонощие и затова не се притеснявах. Не чух кога се е прибрал, но когато на другата сутрин слязох в хола, той пиеше чая си с вестник в ръка. Изглеждаше свеж и спретнат.
— Извинете, че не ви дочаках, но нашият клиент ще дойде рано тази сутрин.
— Минава девет — отговорих аз. — Ето че се звъни. Сигурно е той.
Наистина беше нашият банкер. Ужасих се от промяната, която бе настъпила у него. Лицето му беше изпито и бледо, косите — побелели! Той влезе с уморен и апатичен вид, което ми направи по-тъжно впечатление, отколкото вчерашното му вълнение. Отпусна се тежко на стола, който му предложих.
— Не зная защо съдбата ме преследва така жестоко. Преди два дена бях сравнително щастлив и безгрижен човек — пробъбри той, — Сега ме очаква самотна, опозорена старост. Моята Мери ме напусна. Една беда не идва сама.
— Напусна ли ви?
— Да. Заранта леглото й не беше оправяно, стаята — празна, а на масата в хола имаше бележка. Снощи в порив на мъка, но не и на гняв и казах, че нищо от това нямаше да се случи, ако ме беше послушала и се беше омъжила за Артър. Може би не трябваше да казвам това. Тя намеква за това в бележката. Ето, четете: