Майкъл Дж. Съливан
Короносната кула
(книга 1 от "Хрониките на Ририя")
Глава 1
Ейдриън Блекуотър не бе съумял да направи и пет крачки на сушата, преди да бъде обран.
Торбата — единствената му торба — бе отскубната право от ръката му. Той дори не можа да зърне крадеца. Сред осветения от фенери хаос боецът различаваше единствено безлична тълпа, която се блъскаше в противоположни посоки из кея. Подобно обстоятелство се превръщаше в предизвикателно дори и за привикналите към люлееща се палуба крака.
Току-що слезлите пристъпваха колебливо и предизвикваха задръстване. Голяма част от стоящите на брега протягаха вратове в дирене на приятели и познати и не се задоволяваха само с надничане, а крещяха, подскачаха, размахваха ръце и тропаха с крака. Други проявяваха по-професионално отношение, вдигнали факли и оповестяващи предложения за нощувка и работа. Един плешивко с глас на бранна тръба се беше покатерил на щайга и обещаваше, че в кръчма „Черната писана" се предлагало най-силното пиво на най-достъпни цени. На няма и двадесет крачки конкуренцията му се бе разположила върху бъчва и го обвиняваше в лъжа. И не само това — заявяваше още, че в „Щастливата шапка“ овнешкото било наистина овнешко, а не кучешко.
Ейдриън не обръщаше внимание на обгръщащата го гълчава: той искаше единствено да се измъкне от тълпата и да открие крадеца. Но няколко минути му бяха достатъчни, за да осъзнае, че това е невъзможно. По тази причина Блекуотър примирено се задоволи да притиска кесията си с ръка и да се утешава с мисълта, че в крайна сметка е излязъл късметлия: не беше изгубил нищо ценно, само дрехи.
Утешаването също се провали: през есента във Вернес ставаше доста студено; колкото и да не му се искаше да признае, кражбата щеше да представлява известен проблем.
Тъй като не разполагаше с алтернатива, боецът последва потока телеса. Превъзхождащият ръст му предоставяше поглед над повечето глави. Кеят проскърцваше и стенеше под тежестта на бягащите от водата пътници. Всъщност те не бягаха от нея, а от нестабилната плаваща клетка, която бяха принудени да обитават повече от месец. Все пак и това им бягство си имаше един недостатък: седмиците свеж морски въздух бяха заменени от настойчивата воня на риба, дим и катран. Издигнали се високо над мъждивото пристанище, светлините на града създаваха илюзията за звезден мир.
Ейдриън последва четирима тъмнокожи калианци, понесли дървени клетки с екзотични птици. Последните не изглеждаха доволни от преноса, изразявайки неудоволствието си с крясъци. Зад него вървяха бедно облечени мъж и жена. Мъжът носеше две торби: една метната на рамо и една под мишница. Очевидно никой не проявяваше интерес към техните принадлежности. Ейдриън осъзна, че не е трябвало да слиза на сушата с такива дрехи. Източните му одеяния не само бяха болезнено тънки — в земята на груба кожа и вълна белият ленен тауб и поръбеното със злато наметало недвусмислено крещяха заможност.
— Насам! — Едва различимият глас бе поредният участник във вихрушката крясъци, скърцащи колела, камбани и изсвирвания. — Насам! Да, вие! Елате!
Достигнал края на дъските, където вече имаше по-голяма свобода на движение, Ейдриън зърна жилаво хлапе. Облечено в парцаливи дрехи, то изчакваше под сиянието на олюляващ се фенер. На всичкото отгоре държеше чантата на Ейдриън, а на лицето си бе залепило огромна усмивка.
— Да, вие. Елате — викна той, махвайки със свободната си ръка.
— Това е моята торба! — кресна Ейдриън и започна да си проправя път към него, макар и силно затруднен от тълпата.
— Именно, именно. — Хлапето се ухили още по-широко. Очите му блестяха от ентусиазъм. — Имате късмет, че ви я взех, иначе някой със сигурност щеше да ви я открадне.
— Ти ми я открадна!
— Не. Не. Нищо подобно. Взех я, за да ви я пазя. — Младежът така изпъна гръб, че Ейдриън едва ли не очакваше отдаване на чест. — Човек като вас не би трябвало сам да си носи багажа.
Блекуотър се промуши край три жени, спрели да утешат плачещо дете, но на свой ред бе спрян от някакъв дъртак, повлачил огромен сандък. Гърчавият белокос старчок бе блокирал тесния провлак, който вече биваше запълнен с планината багаж, лудешки хвърляна на сушата от кораба.
— Човек като вас? Какво искаш да кажеш? — кресна Ейдриън над сандъка на пъхтящия старец.
— Вие сте славен рицар, нали?
— Не, не съм.
Момчето го посочи.
— Трябва. Погледнете колко сте едър. И носите три меча — три. Пък и онзи на гърба ви е огромен. Само един рицар би носил подобни оръжия.