— Какво разбираш?
Събеседникът му снижи глас.
— Чул си за убийствата. Градската стража щъкаше навсякъде и не спираше да разпитва.
— За убийствата във Вернес ли говориш?
— Да. Три убийства в три нощи.
— И подозираш мен? — продължи Ейдриън.
Себастиан прихна.
— В никакъв случай. Ти си сред пътниците, пристигнали на борда на „Източна звезда“. Дрехите ти те издават. По-смислено би било да подозирам себе си: поне съм бил в града.
— Тоест, трябва да подозирам теб?
— Нищо подобно. Моите съдружници могат да потвърдят алибито ми, а лодкарят ще потвърди, че бяхме закупили места още преди седмици. Пък и да ти приличам на асасин?
Макар Ейдриън да не бе виждал асасини, Себастиан наистина не приличаше на практикуващ въпросното призвание. Той почти се търкаляше при придвижването си, имаше пухкави пръстчета и заразна усмивка. Хората като него поръчваха убийства, не ги извършваха.
— Но мога да ти посоча един, който изглежда тъкмо така. — Погледът на Себастиан се бе насочил към носа на шлепа, където стоеше друг от пътниците, увит в наметалото си. Той стоеше обърнат с гръб към тях, като закован в сянката на сандъците. — Той вече е подходящ кандидат.
— Подозираш го, защото стои с вдигната качулка?
— Не. Заради очите му. Виждал ли си го в лице? Погледът му е студен. Мъртъв. Очи като тези са свикнали да съзират и раздават смърт.
Ейдриън се подсмихна.
— Изглежда те бива в разпознаването на хората по очите?
— Определено. Привикналият да убива има вълчи поглед — показващ празна душа и глад за кръв. — Себастиан се приведе напред, но не отмести поглед от пътника на носа. — Някои тайни отнемат невинността ни. Отнемането на животи усмъртява собствената душа. Всяка нанесена смърт отнася със себе си частица от човечността. В крайна сметка убиецът се превръща в обикновен скот, без дух, единствено притежаващ глад. Глад по изгубеното. Но също като с невинността, душата не може да бъде възстановена. Радостта, обичта и спокойствието напускат безвъзвратно подобна обител, за да отстъпят на жажда за смърт.
Себастиан говореше със сериозния тон на човек, който знае за какво говори. Самоувереността и липсата на припряност загатваха за мъдрост, придобита от опит.
Но пък ако той действително притежаваше подобна способност да преценява другите, надали би останал да се задържа толкова близо до Ейдриън.
— Има и друго. Той се качи в последната минута, без никакъв багаж.
— А ти откъде знаеш?
— Бях на палубата, когато той заплати пътуването си. Защо беше изникнал толкова късно? Нима някой се отправя толкова далеч на север по прищявка? На подобно дълго пътуване не се поема спонтанно. Шлепът му е предоставил отлична възможност да остави търсещите го стражи далеч зад себе си.
— Аз също пристигнах късно.
— Но ти носеше багаж.
— Ето къде си бил, Себ. — Двамата съдружници също изникваха от каютите.
Самюел се оказа по-възрастният. Висок и слабоват, разтеглян като тесто. Робата му висеше около тялото; широките ръкави скриваха връхчетата на пръстите му. Юджийн беше по-млад, близо до възрастта на Ейдриън. Неговото тяло още не бе направило избора си между височина и ширина. Но и той също бе облечен в прекрасна тъмночервена роба. На рамото му проблясваше златна брошка.
И двамата изглеждаха изтощени — като че цяла нощ са работили, наместо да спят. Самюел забеляза качулатия на носа и сръчка Юджийн:
— Той не спи ли?
— Трудно се спи с гузна съвест — отвърна младежът.
— Подобен човек не разполага със съвест — заяви Себастиан. Доколкото шепнешком можеше да бъде заявявано.
Над реката прелетя ято гъски, което за момент оглуши всичко с крясъците си. Пътниците повдигнаха очи към тях и последваха отминаването им с наместването на одежди: появата на птиците бе им напомнила приближаването на зимата. Тримата съдружници се настаниха близо един до друг, за да се греят.
Себастиан им представи своя събеседник.
— Това е Ейдриън… — Той щракна с пръсти и погледна към боеца за помощ.
— Блекуотър. — Въпросният се здрависа с новоприсъединилите се търговци.
— Откъде си, Ейдриън? — попита Юджийн.