Пореден вихър го отблъсна от стената. За момент той си помисли, че пада. Стомахът му се сви. Няколко мига вятърът го въртеше. Подир това стихията се отказа. Ейдриън отново полетя към стената, при което блъсна рамото си. Едва сега леденият дъх го бе накарал да осъзнае степента, в която се е изпотил. Над него Ройс бе спрял.
Мен ли чака, или също се е изморил?
Крадецът също бе увиснал, но не изглеждаше никак притеснен. Не изглеждаше да се страхува от смъртта.
Това накара Ейдриън да се зачуди за собствения си страх.
Какво се страхувам да изгубя? Живота си?
На фона на звездната вселена той не се чувстваше малък, а несъществуващ. Една медна монетка притежаваше повече стойност от него.
Има ли значение? Достатъчно ли е да желая да продължа да живея?
Повечето хора си имаха причини. Близки. Цели — нещо за създаване, посещаване, съзиране. Ейдриън бе напуснал дома си, за да опознае света и да стане прословут. Да стане герой, да сразява неправдите, да спасява принцеси и убива дракони. Наместо това се бе превърнал в касапин. В убиец. Това бе името, което си бе заработил. Което си бе заслужил. В началото се бе смятал за късметлия. Лошият ден за враговете му означаваше щастлив ден за него. Впоследствие противниците му бяха започнали да нападат на групи — пак неспособни да го засегнат. А стоящите по трибуните бяха гледали вцепенени. Лесно им бе да го мислят за специален, за избраник на боговете. Дори се намираха такива, които го смятаха за божество.
Това бяха дните му на лудост, месеци на кръв и вино. Те бяха свършили в деня, в който се бе изправил срещу тигъра и го бе гледал как умира. В този момент Ейдриън бе осъзнал, че не е никакъв герой. Героите не убиваха невинни. И не оставяха момчета да умират.
Освен това героите не се катерят по безумно високи кули, за да крадат книги от свещеници.
Той не можеше да открие пътя, който търсеше.
Може би защото въпросният път не съществува.
Въжето се раздвижи — Ройс бе възобновил изкачването си. Това беше мигът, в който Блекуотър осъзна причината си да живее. Нямаше да достави на негодника удоволствието да се окаже прав.
Ейдриън сграбчи въжето с две ръце и на свой ред започна да се изкачва. Стъпка, набиране, омотаване, задържане. И отново.
За последния участък двамата щяха да използват най-дългото въже (двойно по-дълго от останалите). Ройс бе избрал тази подредба, за да могат двамата бързо да се отдалечат при нужда. Честта по носенето му се бе паднала на Ейдриън.
— От този момент нататък никакви приказки — каза крадецът, докато другият му подаваше тежката намотка.
Това шега ли трябва да представлява?
Двамата почти бяха достигнали алабастровата корона. Тук Ройс запълзя още по-бързо и спусна въжето. То увисна на около два лакътя от Ейдриън. Двамата не бяха упражнявали това. Боецът повдигна глава, но другият вече се прехвърляше над ръба.
От този момент нататък никакви приказки.
Той го бе направил нарочно. За да го последва, Ейдриън трябваше да се откачи от въжето и да скочи, за да се вкопчи в другото. Само два лакътя, но пък всяко разстояние, под което чакаше смърт, бе прекалено дълго.
А има ли значение?
Той не бе се изкачил толкова високо, за да се провали сега. А и кой би се трогнал от смъртта му?
Ейдриън се съсредоточи върху увисналото въже. Можеше да си представи как Ройс над него изчаква, готов да измести въжето в мига, в който боецът скочи.
Видя ли, професоре? Казах ти, че той няма да се справи.
Тази реплика от имагинерния диалог се оказа достатъчна, за да го накара да скочи. Самото улавяне на въжето се оказа лесно. Люлеенето и рязкото политане надолу бяха неочаквани; трудно му беше да спре падането си. Триенето започна да обгаря дланите му. Боецът се постара да се вкопчи във въжето и с ботушите си. Обединеният захват на ръце и крака съумя да го запази жив, макар и да го блъсна болезнено в стената.
Над него Ройс изчезваше отвъд зъберите.
Глава 17
Различно е.
Втория път всичко се оказваше различно. Не че Ройс имаше навик да повтаря. Но в онези редки случаи, в които обстоятелствата наложеха това, той никога не успява да пресъздаде пълната последователност от действия. Короносната кула не правеше изключение. Сега всичко бе различно. Нямаше как да бъде другояче, разбира се, предвид онзи пън, когото трябваше да влачи със себе си. Само че в случая усещането не се дължеше на него. Пънът все още се намираше зад него. А усещането се намираше пред него.