Месеците минаваха. Ройс бе очаквал да получи списък с имена, които да елиминира, но въпросният списък така и не идваше. Професорът дори бе приел малкия му отпуск, по време на който крадецът се бе погрижил за определена недовършена работа, и не бе отправил никакви въпроси — нито преди заминаването, нито подир завръщането. А впоследствие нито веднъж не бе повдигнал темата, дори и на шега. Това бе убедило крадеца, че Аркадиус отлично знае по какъв начин са били прекарани онези месеци. Възрастният преподавател бе опасно интелигентен и абсолютно неразгадаем. Глупостта с кулата бе първото нещо, което той искаше. И подхвърляше на Ройс ключ към свободата. Но защо? Ако ставаше дума за всеки друг, крадецът щеше да предположи, че мисията е обречена предварително. Но защо? Защо му бе на професора да го откупва от затвора, за да уреди смъртта му впоследствие?
Различно е.
Задачата бе напълно нелогична — обосновката, целта, глупавите условия. Манипулацията беше очевидна; само че Ройс не можеше да определи начина и причината.
Искам двамата да станете екип, бе казал професорът. Ти ще му повлияеш добре. Ейдриън е отличен мечоносец. По-точно, той умее да борави с всяко оръжие. Никой не може да го надвие в честен бой, но ме тревожи фактът, че не всичките му противници ще постъпват честно. Той все още живее в измислен свят, вярвайки, че всички хора са добри и доблестни. Подобно отношение го превръща в лесна плячка за онези, които биха поискали да се възползват от значимите му таланти. Ти можеш да му помогнеш да се осъзнае, да съзре истинския свят. Свят, който ти познаваш до болка. Ейдриън ще ти бъде от голяма полза. Един умел меч никога не е излишен.
Това несъмнено беше лъжа. Макар че на два пъти се бе доближавал до смъртта, Ейдриън нито веднъж не бе изтеглил някой от трите си меча. Да не говорим, че той бе сглупил да влезе невъоръжен в прозрачна засада. Освен това пънът не притежаваше инстинкта на убиец. Той беше непростимо мекушав. Оръжията му представляваха обикновен костюм, излъчване на заплаха, което да му осигурява безопасност. Защо професорът бе заделил толкова много усилия? Какво всъщност целеше?
Различно е.
Ройс намести въжето за бягство, приближи се до ръба и надникна. Очакваше идиотът отдавна да е пукнал. Настойчивостта, с която той се бе вкопчил в живота, бе доста дразнеща. Но в този случай упоритостта му щеше да бъде от полза.
Крадецът пъхна ръка под наметалото си и изтегли кинжала.
Много пъти ти казвах, той няма да успее да се изкачи. Така щеше да рече на професора. И в тези думи нямаше да има лъжа.
Въжето бе завързано за един от зъберите и потрепваше с люлеенето на Ейдриън. Ройс протегна ръка. Острието на Алвърстоун улови блясъка на луната и засия ярко. Кинжалът беше добър — дори отличен — но в този момент крадецът би го заменил за каквото и да е.
Той раздразнено поклати глава. Обещах единствено да не убивам стареца. Но тази мисъл не променяше яркия блясък на острието. Ройс бе сключил сделка с единствения човек, който бе имал значение за него. Това бе глупаво. Той бе мъртъв. Нямаше смисъл да пази обещанието към един призрак.
Крадецът бе успял да погребе повечето си спомени от затвора Манзант, но така и не се бе разделил с кинжала — прощален дар от мъжа, който бе спасил живота му и в замяна бе поискал съвсем дребна услуга. С това белезникаво острие Ройс бе прерязал десетки гърла, без да се замисля нито веднъж. А сега не можеше да разсече нишките на едно глупаво въже.
— Не забравяй обещанието си, Ройс. Така бе казал професорът.
— И това е всичко? Щом приключа, отървавам се и от двама ви?
— Ще изпълня думата си. Но ще настоя да се отнасяш към него справедливо и да му предоставиш възможност да се прояви. Никакви саботажи.
Ройс въздъхна, прибра кинжала и се надигна.
Когато книгата отново се върне на мястото си, отново ще стана свободен.
Смръщването му бе заменено от усмивка. На връщане щеше да изпрати Ейдриън да слезе пръв и щеше да развърже въжето. С малко късмет някой щеше да чуе предсмъртния вик на пъна и да привлече внимание към тялото. Самият Ройс щеше да се спусне от другата страна на кулата и да се стопи в нощта. Разбира се, най-добре щеше да се окаже, ако дневникът бъдеше намерен в тялото. Крадецът се укори за допуснатата грешка.
Когато себеукоряването му омръзна, а Ейдриън все още не се бе изкатерил, Ройс бе принуден да поседне и да оцени гледката. Той обожаваше покривите. Колкото по-високо, толкова по-добре. А по-висока сграда трудно щеше да намери. Тук въздухът бе удивително свеж, луната изглеждаше по-близо, а човечеството бе значително по-далече. Той се облегна на зъбера и се заслуша в изкачващото се сумтене. В небето звездите продължаваха да проблясват, макар и бързо скривани от задаващи се облаци. Наближаваше буря. Още по-добре. Бурята означаваше по-тъмна нощ. Ройс не бе свикнал да има късмет, но тази нощ Новрон изглеждаше благосклонен към него.