Ройс продължи напред и се натъкна на свещеник, който дишаше тежко, приседнал на пейка. Стълбите бяха недалеч, а издутото расо показваше, че въпросният не е свикнал да се изкачва.
Той представляваше само дребна пречка. Бе се настанил с гръб към вратата и дишаше толкова шумно, че просто си просеше прерязване на гърлото. Ройс изтегли кинжала си и започна да се промъква напред.
В следващия миг Ейдриън влезе шумно. Свещеникът се обърна и изпищя.
Ройс сложи край на писъка му още в следващия момент, ала и краткият рев бе достатъчно пронизителен.
— Остави книгата и бягай към въжето — каза крадецът. — Приключихме. От този момент продължаваш сам.
С тези думи той вече излизаше обратно навън, още преди Ейдриън да е отговорил. Не че боецът щеше да отговори с нещо различаващо се от едносрично съгласие.
Блекуотър извади дневника, постави го на пейката (свещеникът любезно се бе съгласил да я освободи и в момента лежеше на пода сред растяща локва кръв) и се изкатери обратно през прозореца. От спътника му нямаше и следа. Ейдриън нямаше представа за посоката, в която бе изчезнал Ройс. А и в момента това не беше важно. Боецът се затича надясно — обратно в посоката, от която бе дошъл.
Крадецът със сигурност нямаше да го чака: нямаше основания да жертва бързината и ловкостта си, за да изчаква нежелан партньор. Сигурно в този момент той пълзеше надолу по стената.
Вятърът ревеше в лицето му. Тъй като все още бе изморен от изкачването, Ейдриън забави ход, за да си поеме дъх.
Вихърът не бе единственият източник на рев; фученето му биваше насичано от гневни крясъци. Самото им разположение боецът не можеше да определи. Знаеше единствено, че е останал сам на върха на кула, където му предстои да понесе последиците от действията на крадеца. Защо ли това му се струваше познато? Той скръцна със зъби.
Тишината и вятърът непрекъснато се редуваха: каменните зъбери накъсваха стихията. Звезди проблясваха от лявата му страна, от дясната личеше камък. Пред себе си той можеше да види въжето и ремъците.
Представи си, че двадесет войници с остри мечове тичат към теб. А други двадесетима те обстрелват с арбалети. Твоята задача е да се спуснеш: не просто преди да са те наръгали, а преди да са осъзнали, че от тях се изисква единствено да замахнат към въжето.
Ейдриън спря край ръба и взе своята сбруя.
Колко ли време ми остава? Секунди?
— Защо изобщо свалих проклетията? — продължи да размишлява той, този път гласно. И в следващия момент престана да нахлузва ремъците. — Защо сбруите са две?
Боецът надникна над ръба. Въжето се поклащаше лениво, изоставено. От Ройс нямаше и следа. Колкото и бърз да беше той, нямаше как да е достигнал до земята за толкова малко време без ремъци, освен ако не бе паднал.
В далечината виковете продължаваха да се носят. По дъските се усещаха вибрации. На върха на кулата имаше пазачи.
Тъй като върхът бе кръгъл, затичването във всяка посока щеше да отведе до въжето. При излизането си от прозореца Ейдриън бе поел надясно, обратно по същия път. А Ройс бе продължил наляво.
Когато имаше насреща си само двама противници, Ройс смяташе оцеляването за възможно. Трима означаваха сигурна смърт. А сега той имаше насреща си петима. Всички те бяха обикновени войници, а не серети. Но мечовете им пак си оставаха дълги, което им даваше значително предимство. Притиснат в тясното пространство между двете стени, крадецът разполагаше с малко място за маневри и никаква способност за скриване.
Той погледна през рамо. От Ейдриън нямаше и следа, но пък това се очакваше: боецът бе тръгнал в другата посока. И двамата имаха еднакъв шанс, само че Ейдриън се бе оказал късметлията. Тъй като не се бе натъкнал на стражи, нищо не бе му попречило да достигне въжето и спокойно да се спусне надолу. След няма и пет минути той щеше да е достигнал земята и да се отправя към конете. След още десет вече щеше да е възседнал кобилата си и да я пришпорва. Ейдриън бе сторил точно това, което той бе възнамерявал да причини на него. Само че в случая на боеца се бе оказало случайно.
Войниците пристъпиха напред, а Ройс отстъпи.
Наоколо имаше и други врати и прозорци, само че той не смееше да си послужи с тях, очаквайки, че вътрешността на кулата ще гъмжи от хора, готови да го убият.
Все пак крадецът имаше един шанс. Можеше да побегне към въжето. Ако беше достатъчно бърз, щеше да се прекачи отвъд и да се спусне на известно разстояние, преди войниците да прережат нишките. Ако успееше да си нахлузи катераческите ръкавици, слизането бе възможно. Но и това не гарантираше бягство. В подножието на кулата щяха да го чакат други войници. И все пак нищо друго не му оставаше.