— В името на Марибор! — възкликна Ейдриън, когато дребният му партньор отново притича край него. — Сега пък какво те гони?
— Не зная, но не ми харесва.
Блекуотър се обърна, отново поставил Ройс зад гърба си. Двамата позлатени войници се приближаваха един след друг — без да бързат, но и без да се поколебават.
— Къде са останалите войници? — попита крадецът.
— Убедих ги да отстъпят.
— Браво на теб.
Ейдриън се възползва от кратката почивка, за да обърше челото си с ръкав. Дъските потреперваха под стъпките на пъстроцветните войници.
— Щом се сблъскам с тях, бягай към въжето и слизай.
И сам Мелбърн възнамеряваше да стори точно това. Той направи стъпка назад и се накани да се обърне, но бе спрян от сторила му се безсмислена гледка.
— Сложил си си ремъците.
— Почти бях слязъл. Имаш късмет, че осъзнах положението ти.
Златните бойци се приближаваха.
Ейдриън леко присви крака, стиснал мечове.
— Тичай.
Самият той се хвърли напред, за да пресрещне противниците. Под удивения поглед на Ройс спътникът му с плавно движение посрещна алебардовата дръжка и замахна с другото оръжие. Изглеждаше, че замахът е насочен под нагръдника, само че върхът отскочи. Златният блъсна Ейдриън назад, който едва не събори спътника си.
— Казах ти да бягаш!
— Това правя.
Ейдриън атакува отново. Този път войникът замахна с острието си. Блекуотър блокира с лявата си ръка, при което мечът му се оказа разсечен.
Ейдриън трябваше да приклекне под следващия удар, извлякъл искри от близкия каменен блок. Без да спира, телохранителят замахна нагоре с острието в другия край на оръжието си. Блекуотър отрази със строшения меч, но това само предостави на златния възможност за нов удар надолу. Явно това бе краят. Ройс бе присъствал на достатъчно битки, за да знае, че те протичат бързо. Рядко биваха разменени повече от няколко удара, и то само ако и двете страни спазваха правилата на фехтовката. Позлатените бойци дори не използваха мечове.
Насоченият надолу удар бе едновременно бърз и силен.
Разнесе се метален трясък.
По някакъв неразбираем за Ройс начин спътникът му успя да вдигне втория си меч, за да предотврати разсичането си. Същото не можеше да се каже за оръжието: то се строши и отхвърча отвъд стената. Самият Ейдриън избегна съдбата му, падайки на колене.
— Бягай! — кресна той.
Крадецът бе видял достатъчно, затова се обърна и побягна към въжетата. На няколко пъти му се наложи да прескача тела, а веднъж едва не се подхлъзна.
Телата бяха осем, седем от тях мъртви.
Близо до въжетата той се натъкна на друг златен телохранител. Само един, но пък видяното досега показваше, че и това е прекалено много. А колко ли такива търчат нагоре по стълбите?
В следващия миг той осъзна, че това е вторият от противниците на Ейдриън. Самият Ейдриън най-вероятно вече бе убит. Сигурно и другият бързаше насам.
Нямаше смисъл от битка: Ройс трябваше да се промъкне. Ако успееше да избегне една атака и да се хвърли напред, имаше шанс да успее да достигне въжето.
Крадецът се затича напред и направи подвеждащо движение наляво, хвърляйки се в противоположната посока. Златният шлем реагира с удивителна бързина — ударът му пропусна на косъм левия крак на Ройс. Последният се възползва от инерцията си и се хвърли в пролуката между стената и златната броня. Твърде късно си спомни острието в другия край на алебардата.
Металът се вряза в тялото му. Ройс бе възнамерявал да се приземи върху десния си крак, за да продължи да тича, само че въпросният крак бе променил намеренията си и отказа да издържи тежестта му. Крадецът падна и се плъзна по дъските, смазвани от собствената му кръв. Останал да лежи по гръб, той гледаше как телохранителят се подготвя да разсече гърдите му.
Не успя — оръжието му бе блъснато към стената, където то отсече къс камък. Ейдриън отново бе изникнал в последния момент. Този път той бе изтеглил големия си меч.
Със завъртане Блекуотър стовари оръжието си над рамото на противника. Явно не бе успял да уцели врата, защото телохранителят не се оказа обезглавен, а само блъснат в стената, където шлемът му отвори нова хлътнатина в стената.
Ейдриън продължаваше да обсипва противника си с удари, за да го принуди да отстъпи. Ройс се надигна с мъка. Раната му бе дълбока; туниката му бе започнала да подгизва от кръв. Със същото затруднение той започна да пълзи към въжето. Болката едва не го накара да припадне.