— Марибор ми е свидетел, ти си неоправдано тежък — изръмжа Ейдриън, заел се да развързва въжето.
— Не съм. Просто ти си ранен. — Дрехите и на двама им бяха наквасени. — Кървим като прерязано гърло.
— Ти кървиш по-силно от мен — отбеляза боецът.
— И това те прави щастлив?
— Всъщност, да.
С привързания към гърба му Ройс той започна да залита по улицата. Дочуха затръшване на врати и още викове, но до този момент никой не бе ги видял.
— Сега какво? — попита крадецът.
— Защо питаш мен? Аз съм идиотът. Ти си геният. Какво ще посъветваш? Да се върнем при конете?
— Никога няма да успеем.
— Нали казваше, че измъкването нямало да представлява проблем.
— Да, ако можех да ходя и не оставяхме кървава диря като някакви охлюви. Наистина нямаме шанс.
— До този момент не съм впечатлен от гениалността ти.
— Признавам, че мисля по-добре, когато не кървя до смърт.
Ейдриън се шмугна между две каменни къщи. Някъде тръбеше рог — неизвестно къде, защото близките стени непрекъснато препращаха звука.
— Ами реката? Видях я по време на изкачването. Съвсем близо е, нали? — Ейдриън продължи сред постройките. Наистина, скоро достигна до стена, следваща протежението на лъкатушеща уличка. Отвъд и под нея течеше реката. — Нищо не ни пречи да скочим.
— Да не си се побъркал?
— Течението ще ни отнесе. Така няма да ни се налага да се тревожим за кръвта.
— Ще се удавя.
— Не можеш ли да плуваш?
— По принцип мога. Също както по принцип мога да ходя. Просто не съм сигурен, че ще мога да го сторя и същевременно да удържам вътрешностите си. Освен това реката се намира на известно разстояние под нас. Ще припадна при гмурването.
— Нали си прикачен към гърба ми. Аз ще ти държа главата над водата.
— Тогава и двамата ще се удавим.
— Може би.
Ейдриън се приведе над ръба. Отново звучеше умноженият зов на рог; започна да бие камбана.
— Добре.
— Какво добре?
— Добре, да скочим в реката.
— Сигурен ли си?
— Да. Стига да скочим заедно. Така ще зная, че и ти ще умреш заедно с мен.
Долетя смехът на Ейдриън.
— Дадено.
Боецът направи крачка назад. При това му движение Ройс получи възможност да огледа уличката и видя счупен сандък.
— Почакай.
— Отказа ли се?
— Вземи ей онази отломка.
Ейдриън се извърна.
— Нея пък как видя?
Нови камбани и тръби се присъединяваха към нощта — сякаш бе настъпил полунощ в Зимния фестивал. Грабнал сандъка, Ейдриън се покатери на стената и за момент залитна.
— Защипи си носа и се опитай да не изкрещиш. Ще боли.
— Най-вероятно само за миг. — Крадецът прихна. Вече бе престанал да се притеснява. Оставаше му единствено абсурдът.
— Оптимист до последно.
— Няма ли да скачаш вече?
— Готов ли си? Едно… две…
— Може ли преди да съм умрял?
Ейдриън изсумтя. Ройс усети как полита. Обгърналият го въздух блъсна косата му назад. После всичко изчезна.
Глава 18
Тъй като бе застанала непосредствено зад Гуен, Роза получаваше отлична възможност да наблюдава случващото се. А се случваше следното: решително изправена на прага, Гуен отказваше да пропусне определен клиент. Налагаше й се да отметне глава назад, за да го гледа в очите, защото мъжът пред входа беше огромен. При евентуално влизане би му се наложило да приведе глава под горния праг. Не му трябваше да се притеснява за това, защото калианката нямаше намерение да го пусне.
— Но аз имам пари! — изреваваше в този момент евентуалният клиент, приведен над Гуен. Носовете им почти се докосваха. Роза никога не бе виждала мечок, но ако посетителят се загърнеше с една по-рунтава кожа, щеше да постигне пълна прилика. Само че застаналата на входа лисица твърдо отказваше да го пусне.
— Дори и да си донесъл със себе си всички съкровища от Короносната кула, има си правила — отвърна Гуен.
— Пукнат петак не давам за правилата ти! Дошъл съм да си платя за курва. Имам пари, така че ще получа една.
— Не и докато аз не ти позволя. А аз няма да позволя, докато не започнеш да уважаваш правилата.
— Нямам никакво намерение да се къпя! — кресна мечокът в лицето й. Дъхът му разроши няколко кичура.
Ръцете на Гуен прибавиха към упоритостта й, вплетени в скръстване.
— В такъв случай няма да получиш дама.
— Не ми е изтрябвала дама. Искам курва. За курва не ми трябва да се къпя.
Мечокът си имаше име — Хопър — и действително напомняше горски обитател по отношение на хигиената. А може би дори отстъпваше и в това отношение на сравнението. Роза неизменно го бе виждала с едни и същи дрехи, покрити с потни петна. Храсталакът на лицевото му окосмение бе уловил няколко листа. Може би главата му събираше материал за катериче гнездо тайно от самия Хопър. А може би той смяташе немарливостта си за първично привлекателна.