Гуен преливаше от идеи. Два пъти седмично в публичния дом биваха провеждани танци. В тези вечери под съпровода на цигулка, гайда и барабан танците бяха безплатни, а към работа биваше пристъпвано едва след края им. В продължение на няколко часа момичетата получаваха възможността да се почувстват като благороднички. А и тези събития привличаха много посетители.
Разбира се, те не бяха истински дами. Дамите имаха благороден произход и невъобразимо по-богат гардероб.
Със застудяването Гуен уреди раздаването на супа с лук и репи. И в случая не ставаше дума за благотворителност.
— Всеки притежава определен талант — казваше тя на отбиващите се. И беше права. Повечето от крайно бедните бяха се препитавали с нещо: калайджийство, килимарство, земеделие, почистване на комини. Всички онези, които бяха способни да работят, получаваха възможност да си припомнят занаята. Прекалено слабите или възрастните се превръщаха в наставници. Бившите фермери се заеха да разкопават площта зад постройката, следващата година тази земя щеше да се превърне в леха, която да спомогне за снабдяването.
Сред отбиващите се на супа имаше и един пчелар, обещал да ги снабди с кошер.
Гуен не приличаше на тях. В една или друга степен всеки от тях се бе предал, бе захвърлил мечтите си и бе отстъпил пред света. Роза съзираше разликата между тях и Гуен дори в най-простите движения. Но особено силно това проличаваше в разговорите. В този публичен дом все пак имаше една истинска дама: тя се наричаше Гуен Деланси.
Откъм верандата долетяха стъпки, последвани от отварянето на входната врата. Придружен от лек хладен вихър, накарал фенерите да трепнат, в салона влезе Стейн. Той бе оплискан с кал и бе донесъл със себе си познатата миризма на риба, само че усилена.
Гуен веднага скочи от стола си.
— Ти пък какво искаш?
— А ти какво мислиш? Това нали е бардак?
Още по време на първата му реплика тъмнокосата жена бе започнала да клати глава.
— Не и за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— За теб това място не съществува.
— Нямаш право. — Той стъпи върху новия килим с калните си ботуши. — Коя си ти, че да задигаш всичките добри курви и да ги отвеждаш тук? И нямаш право да ми отказваш обслужване.
— Само гледай.
Стейн направи още една крачка. Върху кривите му устни изникна усмивка.
— Зная, че Диксън го няма. Той напусна града преди два дни и още не се е върнал. Сега сме сами. — Следваща крачка. — Чини ми се, че Грю би платил добри пари, ако някой вземе, та опожари мястото. — Той се огледа. — Тази красота ще пламне хубаво. Даже съм изненадан, че още не го е сторил.
— Грю не е толкова глупав като теб. Получих одобрение за това място с помощта на градския асесор. А той знае колко много би се радвал Грю да види провала ни. Върху кого според теб ще падне подозрението за подобен пожар? Посегателството срещу която и да било постройка в Медфорд е престъпление срещу краля, защото всичко тук му принадлежи. Ние сме само наематели. И ако нараниш някоя от нас…
— Никого няма да наранявам. Просто съм дошъл да се позабавлявам.
— Върви да се позабавляваш другаде.
Очите му светнаха, когато погледът му се спря на Роза.
— Искам тази.
Роза изквича задавено и отстъпи три крачки към стълбището.
— Върви си, Стейн — нареди Гуен.
— А може би ще взема теб. — Рибарят направи поредна крачка напред.
Гуен не помръдваше. И не трепваше. Тя стоеше насреща му, загледана в очите му. В следващия миг жената трепна.
— Мили Марибор — промълви тя и повдигна пръсти към устата си. Върху лицето й бе изникнало отвращение.
Неочакваната промяна изненада Стейн. Той объркано погледна между двете.
— Какво? Що за номера са тези?
Сега Гуен бе придобила състрадателно изражение.
— Много съжалявам, Стейн.
Роза също бе застинала смаяно. В началото бе решила, че Гуен се преструва, за да го измами, само че преструвка нямаше. Толкова дълбок ужас бе невъзможен за пресъздаване по избор.
Самият Стейн също бе променил лицето си. Заплахата бе отстъпила пред тревога.
— За какво?
— За това, което предстои да се случи.
— Какви ги плещиш? — Той отново пристъпи, само че назад, и се огледа в дирене на заплахата.
— Той ще те убие.
Гласът на Гуен бе необичаен, тих и покъртен. Тя не си измисляше. Леко повдигнатите й ръце трепереха.
— Кой?
— Ще бъде бавно… болезнено бавно. Той… Той ще те реже парче по парче и ще те остави да кървиш до смърт. Ще те окачи на търговския площад и ще те украси със свещи.