— Кой е той? За кого говориш? Диксън никога…
— Не е Диксън. — Тя заяви това решително, с тон на вещание. — Ти не го познаваш. Непрекъснато ще го питаш защо, но той няма да ти отговори. През цялото време няма да изрече и дума. Просто ще реже и ще реже… докато ти крещиш.
— Млъкни.
— Ще бъде късно през нощта — продължи калианката и направи крачка напред. Ръцете й все така бяха повдигнати, треперещи.
— Млъкни! — Стейн отново отстъпи, този път рязко.
— Никой не ти помага. Навсякъде има кръв. Кръвта е отвратителна. Нима е възможно да има толкова много кръв в едно тяло? — Ръцете й се повдигнаха към ушите. — Ти продължаваш да пищиш, докато той те издига и запалва свещите.
— Казах да си затваряш устата!
— След като той си отива, хората започват да излизат. Те гледат към теб, но никой не помага. Те знаят какво си — винаги са знаели, макар и да не са запознати с всичките ти дела. Един от тях знае за Ейвън, но никой от излезлите не знае за Рут, Ирен и Елси. Както никой не е узнал за съпругата на Калахан.
— Откъде знаеш за това? — с нескрит ужас попита рибарят.
— И двете дъщери на Олдъм. Ти си ужасен човек, Стейн. Отвратителен човек.
През живота си Роза не бе виждала подобен страх да се изписва върху нечие лице. Стейн бе започнал да се оглежда диво.
— Хората гледат как умираш — продължаваше Гуен. — Един от тях поставя кофа под краката ти, за да събере от кръвта. Той ще я насипе в копанята на прасетата си. Самата аз никога не бих ти пожелала подобен край, Стейн, но ти го заслужаваш. Заради всичко онова, което си причинил на Ейвън и останалите като нея.
Думите й оказваха не по-слаб ефект и върху самата Роза. Особено вледеняващо бе изражението на искрена симпатия, което бе придобило лицето на калианката. По някакъв начин Гуен бе съзряла смъртта на Стейн. А описанието бе позволило и на Роза да го съзре.
— Умопобъркана кучка! — кресна рибарят. — Стой настрана от мен!
С бързи крачки той се отправи към вратата и я затръшна след себе си.
Гуен се олюля и слепешком протегна ръка, за да подири някаква опора. Роза притича до нея.
— Добре ли си?
Гуен безмълвно я притисна към себе си и заплака.
— Вземи. — Роза протягаше димяща чаша чай.
— Порцеланова чаша? — удивено я погледна Гуен.
— Възнамерявахме да ти я подарим за Зимния фестивал, само че чашата ще бъде от полза и сега. Явно ще трябва да ти търсим друг подарък.
— По-добър от този?
— Ще трябва да изчакаш, за да разбереш.
Двете се бяха настанили на верандата, сред миризмата на прясна боя и дървесни стърготини, с подпъхнати под пейката крака. Роза бе донесла одеялото от леглото си. То бе едно от онези одеяла, които бяха ознаменували първата им нощувка край самун хляб и парче сирене.
Струваше им се, че страшно много време е изминало от онези нощи. Спомени от предишен живот. Времето, в което бяха робували на Грю, бе прекарано от други жени, не от тях. Не изглеждаше възможно. Особено за Гуен. Не и след като Роза бе видяла начина, по който тя бе прогонила Стейн. Не изглеждаше възможно жена с подобна воля някога да се е подчинявала на Грю.
Нощта бе студена, скоро започна да вали. Първото доказателство за това бе нестройният тропот по околните покриви; скоро той преля в ритъм и накрая в постоянен шум, накарал Роза да се почувства като сред водопад.
— Как си?
Гуен леко извърна глава към нея.
— Много по-добре, благодарение на теб. Чаят е великолепен.
— Гуен… — Тя се поколеба. — Какво стана преди малко? Онези неща, които наговори на Стейн. Те…
Тъмнокосата жена отпусна чинийката върху подлакътника, за да се увие по-плътно.
— Не съм вещица, Роза — остро каза тя.
— Не. Не си мислех това. — Другата жена също се обърна към нея.
— А какво си мислеше?
Гуен отказваше да я поглежда, загледана право напред в дъжда. Макар одеялото да бе скрило ръцете й, Роза можеше да отгатне скръстването им.
— Не зная. Затова питам.
Калианката изсумтя.
— Просто погледнах в очите му. Погледнах и видях… видях смъртта му. Трудно е да обясня.
— Това магия ли е? — тихо попита дребната жена. Тя знаеше, че магията е нещо лошо, майка й бе казвала така. Но ако Гуен можеше да прави магия, значи магията не бе зла. В очите на Роза Гуен представляваше самото съвършенство, докато майка й бе по-тъпа и от нарисуван нож.
— Не — бързо каза Гуен, все така загледана в дъжда. — Дарба.
След няколко мига тя отново се обърна към Роза.
— Майка ми също умееше да прави това. Някои жени, предимно от народа на тенкините, могат да съзират бъдещето на човека, когото поглеждат. Очите са прозорец към душата. Ако се загледаш в тях, потъваш в бъдещето, което им предстои. — Тя си пое дъх. — Виждаш, чуваш и усещаш всичко. Майка ми имаше този дар, а аз съм го наследила от нея.