Последва момент обтегната тишина.
— Страх ли те е от мен? Това ли си мислиш сега?
В отговор Роза се протегна и стисна ръката й.
— Не. Просто никога не бях виждала подобно нещо.
— Случилото се неотдавна не беше умишлено. То почти никога не се случва.
— В този случай бе добре, че се случи — изтъкна Роза. — Съмнявам се, че Стейн ще се върне. Благодаря ти. Не само за това, че го прогони. Благодаря ти за нещата, които направи за мен и за всички ни. Без теб ние никога не бихме получили този шанс. Ти спаси всички ни. Ти си героиня.
— Спасихме се взаимно — настоя Гуен.
— Не мисля така.
— Напротив. Ние сме като семейство. Близките се грижат едни за други, подкрепят се и…
— Семейство? — Роза едва не се изсмя, но пък в това нямаше нищо смешно, не и като се замислеше човек. — Семействата нямат нищо общо с това.
— Какво искаш да кажеш?
— Че аз не си мисля за задружие и взаимопомощ, когато чуя за семейства.
— Но с мен и майка ми беше така — каза Гуен.
Роза се размърда неловко. Не й се искаше да спори.
— Ами с теб?
— Това не е важно — отвърна Роза. — Това беше преди цяла вечност. Прекалено отдавна, за да си спомням.
— Чувала съм историите на другите — меко каза Гуен. — Зная какво е ставало с Джолийн, Мей, с Ета… Но ти никога не си ми разказвала за своя живот.
— Защото няма нищо за разказване.
— Лошо ли беше?
Роза помисли за момент, а после поклати глава. Това бе най-лошото: не можеше да каже, че животът й е бил непосилен. Никой не я беше бил и не я беше държал заключена в килера. Близките й не я бяха продали, нито бяха намерили смъртта си в ръцете на разбойници. Никаква подобна причина не бе я запратила в сегашния й път.
— Не — рече накрая тя. — Просто тъжно.
— Разкажи ми.
Сега Роза се чувстваше глупаво заради темата на разговора. Тя сви рамене с желанието да убеди Гуен в незначителността на нещата, които щеше да разкаже.
— Родителите ми имаха малко земя край Колд Холоу — няколко мили на запад от Медфорд, между Уестфилд и пътя. Предимно камънаци и храсталаци. Баща ми се стараеше да обработва земята, но явно старанието му не бе подкрепено от опит. А може би самата земя бе лоша, със сигурност изглеждаше така. Може би семената не бяха читави или пък времето беше прекалено студено. Майка ми непрекъснато го защитаваше. Така и не разбрах защо, тъй като на свой ред той винеше единствено нея. Един ден той си отиде. Просто излезе и не се върна. Майка ми каза, че е защото той не би могъл да понесе да ни гледа как умираме от глад. А аз си помислих, че това е поредното й оправдание.
Ръката на Гуен стискаше пръстите й под одеялото. Тъмните бадемови очи я наблюдаваха със състрадание. Тя очакваше да чуе нещо ужасно, но Роза не можеше да предостави нищо подобно.
— Подир това не ни беше останало нищо — продължи тя. — От обич към нас баща ми бе взел мулето и последните медни монети. Изкарахме зимата, като се прехранвахме с корени и ядки. Майка ми обичаше шеговито да ни сравнява с катерици, само че по онова време аз бях забравила какво е смях. Тя отказваше да проси и да моли за помощ. Винаги казваше, че татко щял да се върне, намерил работа, нарамил чувал с брашно и повел прасета след себе си. Докато тя ми описваше как той щял да ми доведе коза да си я доя, аз дъвчех парче дървесна кора.
Заради повторното стискане на ръката й Роза се почувства още по-глупаво. Историята и не заслужаваше подобно състрадание. Освен това тя не обичаше да плаче пред Гуен. Искаше да бъде силна и решителна като нея; плачът над нещо тъй незначително означаваше слабост. А Роза мразеше слабостта.
— Майка ми ме обичаше — обясни тя. — Беше глупава, но ме обичаше. Даваше ми цялата храна, която намереше, и лъжеше, че е яла. На следващата зима не можахме да намерим повече корени или ядки, затова започнахме да ядем борови клонки. Същата зима майка ми умря от треска.
Тези думи извикаха спомена за изпитото лице с хлътнали страни и изопнати устни.
— Но треската бе само повод за смъртта й. Не тя я уби. Не беше и гладът. Майка ми умря заради гордостта си: глупава, безполезна гордост. Прекалено горда да се обърне за помощ към някого. Прекалено горда да признае, че съпругът й е бил негодник. Прекалено горда да изяде своята…
Роза не можа да продължи. Гърлото й се бе затворило, отказващо да позволи на езика й да вкуси следващите думи. Тя бавно си пое дъх, потрепера и обърса сълзи с долната част на дланите си.