— Беше прекалено горда да изяде своята част от малкото храна, която намирахме. Тя ми казваше, че го е сторила. Кълнеше се. Но всеки път, когато се оплачех, че коремът ме боли от глад, тя винаги ми предлагаше някаква ядка или отчасти прогнила репичка и заявяваше, че е намерила две и вече е изяла полагащата й се.
Роза отново обърса очите си.
— Когато тя почина, аз изоставих гордостта си и се отправих към Медфорд. Бях готова на всичко. След като си прекарала половин ден в преследването на тлъста муха, която да изядеш, след като си поглъщала цели паяци и си точила лиги по червеите, изниквали край дупката, която с голи ръце изравяш, за да погребеш майка си — тогава нищо не ти се струва унизително. Аз исках единствено да живея. Бях забравила всичко останало. Една буца пръст няма мечти. Парченцето мазилка не разбира надеждата. Всяка сутрин имах смътната мисъл единствено да доживея до следващата зора. Но ти промени това.
Гуен с мъка повдигаше чашата си. Върху нейните бузи също личаха сълзи.
— Ти не си като майка ми — продължи Роза. — И не приличаш на мен. Ти защитаваш себе си и другите. Ти можеш да променяш света около себе си. Но аз не мога. Джолийн не може. Ти си единствената, която е способна да го направи.
— Аз не съм нищо специално, Роза.
— Напротив. Ти си героиня и можеш да виждаш в бъдещето.
Двете замълчаха и се заслушаха в ромолящия дъжд. Пороят се бе превърнал в истински потоп на непрогледна водна завеса. Някъде из улицата дрънчеше метална кофа, а настилката бързо изчезваше под надигаща се вода.
— А защо да не поговорим за Диксън? — с хитра усмивка рече Роза.
Гуен подозрително присви очи над ръба на красивата си чаша.
— Какво да говорим за него?
— Носят се слухове, че ти бил поискал ръката.
Тъмнокосата жена я изгледа шокирано.
— Нищо подобно.
— Ета каза друго.
— А, това ли.
— Значи е истина!
Гуен сви рамене.
— И ти какво му каза?
— Казах му, че ще бъдем много добри приятели. Диксън е добър човек, но…
— Но?
— Но не е… той.
— Той? Какво искаш да кажеш? Кой е въпросният той?
Другата жена смутено намести крака под одеялото.
— Не зная.
— Не знаеш?
Калианката поклати глава и покри лице с одеялото.
— Може би той изобщо не съществува. Може би е нещо, което съм си измислила сама в течение на годините. Може би просто се опитвам да се самоубедя, че той е истински, а не просто моя надежда.
— Отхвърлила си истински и трудолюбив мъж заради една идея?
Гуен надникна сред диплите на одеялото.
— Глупаво, нали? Хубава героиня съм.
— Наистина е много романтично, но…
— Кажи го спокойно. Глупаво е. Това е истината.
— Ами ако този рицар не се появи?
— Не е рицар. Не съм сигурна кой е или какво е, но определено не е рицар. И ако не е дело на въображението ми, скоро той ще се появи.
— Откъде знаеш?
— Защото изпратих Диксън да го доведе.
Роза я изгледа изумено.
— Върху дланта на Диксън видях, че той ще го доведе тук — обясни Гуен.
— Чакай. Останах с впечатлението, че този човек, този нерицар, е само твоя фантазия.
— Възможно е.
Гуен замълча и изглеждаше склонна да запази това си състояние. Но Роза нямаше намерение да я остави на мира, не и след като самата тя бе принудена да разкаже живота си.
— Обясни ми.
Гуен се намръщи:
— На смъртния си одър майка ми ме накара да обещая да дойда тук… в Медфорд. А златните монети ми бяха връчени от човек, който ми каза същото. Това беше предназначението на златото. Да му помогна.
— На кого?
— На него.
Роза объркано поклати глава.
— Нищо не разбирам. Говори смислено.
— Не мога, защото в това няма смисъл. Нямам никаква представа защо трябваше да дойда в Медфорд. Не зная кой е този човек. Не зная нищо за него. Зная само, че трябва да бъда тук, когато той се появи. Трябва да му помогна и…
— И?
Гуен сведе глава, скривайки погледа си.
— И?
— Не зная. Толкова дълго съм го чакала. И съм размишлявала. Какъв е, как изглежда. Защо точно на мен се падна това.
— Искаш да ми кажеш, че си се влюбила в човек, когото никога не си срещала?
— Може би.
— Но в това няма нищо лошо. Нали двамата сте орисани да останете заедно?
Калианката сви рамене.
— Никой не ми е казвал нищо за това. Просто това искам да вярвам. Никъде не е казано, че той не е женен.
— Поне знаеш ли името му?
Смутено усмихната, Гуен поклати глава.