— Започваш да се повтаряш.
— Просто ми харесва да мога да ходя.
— Дръж се. — Ейдриън започна да плува, вкопчен в сандъка. Всяко движение пораждаше остра болка в стомаха на Ройс. Поне водата не изпитваше желание да му позволи да потъне, а го задържаше на повърхността. Той се отпусна и остави краката си да разорават езерото. Спътникът му продължаваше да пори водата.
Селото изглеждаше напълно притихнало. Единствените звуци долитаха от някаква плевня, където блееха овце и самотно издрънчаваше кози звънец. Ейдриън изникна на брега точно срещу пивницата. Беше светло, двамата се намираха на открито, на един хвърлей от селския площад. Всеки, който погледнеше от прозореца, улицата или някой от околните хълмове, можеше да ги види.
— Май няма да мога да те пренеса — каза Ейдриън. — Така че се надявам да можеш да вървиш и сам.
Той разкопча обединявалите ги ремъци и бавно изправи Ройс на крака. През цялото време бяха плавали сред студена вода, но въздухът им се стори още по-мразовит. Крадецът потръпна, с което породи нови вълнички на болка. Главата му за пореден път се замая. Но въпреки прокрадването на мрака той успя да се задържи за Ейдриън. И в съзнание. Краката му се влачеха безсилно, често задиращи с върховете на ботушите. Почти цялата му тежест беше опряна на Ейдриън, който от своя страна внимаваше да стъпва предимно на левия си крак.
Най-сетне двамата достигнаха пивницата и боецът бутна вратата.
— Заключено е.
— Ако ме подпреш до вратата, ще се погрижа за това.
— Не. Не сме дошли да крадем, а да търсим помощ. — Блекуотър тихо потропа с юмрук. Докато чакаха, той опря Ройс на рамката и потропа отново. Зад тях се разнесе крясъкът на гмуркач. Ейдриън изви глава към езерото. — Чух, че рибата тук е отлична.
Ройс го погледна.
— Ти си много странен човек.
— Казва човекът, който бърбореше за зли гъски.
На прага изникна гурелив Дугън, който ги оглеждаше сънено.
— Нужна ни е помощ — каза Ейдриън.
Пивничарят бързо погледна зад тях и им направи знак да влизат.
— Трябват ни бинтове, игла и конци, храна и евентуално някакви сухи дрехи — продължи боецът. — Ще ти платя за всичко.
Ейдриън издърпа Ройс до най-голямата маса — дълга, с четири стабилни крака — и го положи върху нея. В кръчмата бе значително по-топло, но Ройс не можеше да спре да трепери. А главата му отказваше да се проясни.
Дугън, облечен само в нощна риза, потърка очи и се прозина.
— Какво сте направили този път?
— Откраднахме съкровището от Короносната кула — каза Ройс и си спечели смаян поглед от Ейдриън. — Но всичко е наред, върнахме го обратно.
Кръчмарят се усмихна.
— Ти си бил веселяк!
— Такъв е — увери го Ейдриън. — Трудното е докато го опознаеш.
След като бе лишен от наметало, Ройс остана сам. Гласовете на Ейдриън и Дугън долитаха от друга стая — двамата търсеха плат и игла за шиене. Някъде наблизо капеше вода; може би покривът течеше… Едва след няколко секунди замаян размисъл крадецът осъзна, че източникът е самият той: огромна гъба за баня, напоена с кръв, захвърлена върху масата…
Според погледа на Ройс стаята около завърналия се Ейдриън се въртеше подозрително.
— Да видим сега… Може да заболи.
Крадецът усети раздвижването на пристягащия го колан. Усещането почти се доближаваше до самото пробождане и за момент Ройс остана объркан: струваше му се, че още плава сред езерото, защото дробовете му определено се давеха. Тогава го обгърна мрак.
Болка.
Той отново бе изгубил съзнание. Нямаше представа колко. И не се интересуваше. Осъзнаваше будността си единствено по грубата болка, насичаща тялото му. Беше сигурен, че и най-малкото помръдване ще влоши многократно нещата, затова той не помръдваше, а оставаше да лежи със затворени очи. Сетивата му не долавяха нищо. Можеше да се намира където и да е, когато и да е. В Манзант, в колнорския плевник, в стаичката в Шеридън, някъде по пътя, в ковчег. В момента нито една от тези възможности не изглеждаше по-малко вероятна.
Край на отгатването сложи завърналият се слух, доловил проскърцването на стол.
— Как се чувстваш? — попита Ейдриън.
Той пък откъде знаеше за свестяването му? Може би бе задавал този въпрос часове наред? Или най-вероятно промяната на дишането бе уведомила боеца.
Ройс не си направи труда да отваря очи:
— Сякаш някой се е опитал да ме убие, като разпори стомаха ми, а после друг се е опитал да довърши започнатото, като ме удави. Как съм?