— Не беше толкова зле, колкото се опасявах. Раната не е много дълбока. Острието е разкъсало мускула и е ударило реброто ти, но не го е счупило.
— Само това ли е? — саркастично попита крадецът.
— Сигурен съм, че боли.
— Не думай.
— Кръвозагубата е най-голямата опасност. От значение е и шокът. Сложих малко сол под превръзката. Така раната се изсушава и няма опасност да загнои.
— Да не би да си и лекар?
— След пет години сражения човек научава много неща за раните. В самото начало ми се налагаше да гадая. Трябва да се радваш, че не си от първите, на които съм помагал. Скоро ще се почувстваш по-добре. Би трябвало, след тридесет и седем шева.
— Трогнат съм, че си броил. Нямаше да се успокоя, ако не знаех точната бройка.
Още първата изречена от Ейдриън сричка бе помогнала на Ройс да се досети къде се намира, но картината далеч не бе подредена; парчетата й пристигаха с различна бързина. Той си припомни чакането пред вратата на пивницата, където Ейдриън бе похвалил тукашната риба. Споменът за езерото донесе със себе си мисълта за реката. А в следващия миг крадецът осъзна причината за трудното припомняне: понастоящем той бе облечен в суха ленена туника, а не мокрите дрехи, които бе очаквал да открие. И освен това бе покрит с одеяло — няколко, ако съдеше по тежестта.
— Има супа — обяви Ейдриън. — Трябва да ядеш.
Този път Ройс отвори едно око и откри, че Ейдриън стои край него, подхванал димяща калаена купичка с помощта на кърпа.
— Махай се.
— Гади ли ти се?
— Всеки миг съм готов да повърна.
— Понякога е така. Но те съветвам да не го правиш, за да не си разкъсаш шевовете.
Трудно бе да се хвърли остър поглед с едно око, затова крадецът отвори и двете.
— Ама разбира се, точно това е причината, поради която не бива да го правя. Не бива трудът ти да отива на вятъра.
— Просто се опитвам да помогна.
Само дето не се справяш! Ройс зина да каже това, но не изрече думите. Не беше вярно. Истината бе, че в този момент щеше да е умрял три пъти, ако Ейдриън не бе рискувал собствения си живот, за да го спаси. Едно от тъмните ъгълчета на съзнанието му бе недоволно от това — със същото недоволство, което изпитваше заради раната си, може би дори по-силно. Случилото се го объркваше не по-малко от болката. Но защо го прави? Този въпрос бе започнал да дълбае съзнанието му още от първия миг, в който бе зърнал, че Ейдриън носи ремъците на сбруята. Глупав вече не бе подобаващо определение. Никой не беше чак толкова глупав. Освен това боецът бе проявил достатъчно разсъдък да го превърже, да се спусне по цялата кула с друг човек, привързан на гърба му, и да достигне Ибертън по реката. Не, той не беше глупав. Може би луд, но не и глупав. Дали професорът го е накарал? Дали всичко това не е било планирано? Възможно ли е…
Не.
Дори и в най-параноичното си настроение и с най-голямо усилие върху богатото си въображение Ройс не би могъл да определи случилото се като заговор. И двамата за малко не бяха умрели. Подобна орис все още не бе изключена. Никой не се интересуваше от замисли и вярност, когато животът му се окажеше застрашен. Крадецът още помнеше начина, по който мечовете на Ейдриън се бяха оказали строшени. Помнеше как боецът се бе подхлъзнал в кръвта му и бе отнесъл рана в бедрото. Това не бе преструвка.
Тогава защо?
На това Ройс не можеше да отговори. Двамата почти не се познаваха. И определено не се харесваха. Мелбърн дори би заявил, че се мразят. И въпреки това… В постъпките на Ейдриън не бе имало никакъв смисъл. Със сигурност крадецът знаеше едно: в този момент той трябваше да лежи мъртъв.
— Благодаря ти.
Ейдриън повдигна глава.
— Какво?
Ройс се намръщи.
— Чу ме.
— Може би усилията да изречеш тази дума са причина за гаденето ти.
Крадецът отново се навъси, без да казва нищо. Може би в това имаше известна истина. През досегашния си живот бе благодарил само два пъти. С настоящия случай ставаха три. Той бе запазил лоши спомени от всички тези прояви: думите бяха предшествани от проява на слабост.
— Как е кракът ти?
Ейдриън погледна към ленените ивици, прозиращи през разкъсания крачол.
— Бива.
Вече не се намираха в залата на кръчмата. Ройс лежеше върху креват в малка, простовата стая.
— Това къщата на лорд Марбъри ли е?
Спътникът му поклати глава.
— Спалнята на Дугън. Той много ни помогна.
— А ще отидем ли в къщата на старчето?
— Дугън каза, че лордът бил арестуван.
— Кога?
— Преди два дни.
— Къде е Дугън?