— Отиде да налее вода.
— Сигурен ли си? Колко му е да прекоси улицата до езерото и да се върне?
— Кладенецът бил в селото.
— Кладенец?
— Дугън каза тъй — отвърна Ейдриън.
— Трябва да си вървим. Веднага.
— Веднага? — Боецът го погледна смаяно. — Можеш ли да вървиш?
— Помогни ми да стана, за да разберем.
Болката бе остра, но поносима. Много по-добре от… да, беше се случило снощи. Крадецът се оттласна от леглото като лодка и се надигна.
— Виж, по-добре съм — процеди през зъби той. — Да вървим.
— И защо е това бързане?
— Дугън ще ни предаде. Вероятно е отишъл при най-близкия патрул или е застанал на пътя, за да привлече вниманието на някой от войниците.
— Откъде знаеш?
— Според теб кой е отговорен за арестуването на лорд Марбъри?
— Защо точно Дугън да е виновникът?
— Да виждаш наоколо останалите, които бяха тук онази вечер? Те са избрали да те подкрепят, а сега ги няма. Останал е единствено Дугън.
— Това не доказва нищо. Дугън живее тук, останалите бяха клиенти.
— Аха. А помниш ли, че при предишното ни идване тук Дугън се хвалеше как всички черпели вода направо от езерото, защото тя била толкова чиста, че нямало нужда от кладенци?
— Отивам да взема багажа.
Ейдриън напусна спалнята и започна да се суети около тезгяха. Ройс го последва предпазливо, без да прави резки движения. Той напредваше бавно, опрян на ръцете си. Когато рамката на леглото вече не бе в състояние да му предоставя опора, замени я рамката на вратата и впоследствие стената на коридора. Боецът се появи обратно, пъхнал вързоп под мишница. Огромният меч отново стърчеше над рамото му. Той протегна ръка на спътника си, подир което двамата с накуцване излязоха навън.
Слънцето се бе издигало високо; в далечината долитаха звуците на оживилото се село: тропане на врати, смях, скърцането на някакво колело. За Ройс най-силен бе звукът на собствения му пулс, който шумеше в главата му. Тялото му не бе останало във възторг от надигането; бе му се понравило да лежи на мек матрак под дебела завивка. И не се свенеше да изрази възмущението си.
Напредваха изключително бавно, с провлачване на крака наместо вървене. Боецът влачеше Ройс като котва. Те се отправиха по селския друм, а близо до южната част на езерото продължиха успоредно на брега. Къщите се бяха струпали край водата; единственият начин за избягването на хора се състоеше в отправянето на югозапад, по нанагорнището и сред храсталаците.
Според крадеца напредването им отнемаше часове — бавен, но неспирен ход сред тревисти хълмове. В един момент той действително повърна. Рухнал на колене, той остана да се гърчи няколко минути, стенещ в агония.
— Какво ще кажеш да останем да лагеруваме тук? — попита Ейдриън.
Спътникът му все още стоеше на колене, вторачен в тревата и плюещ.
— Звучи ми добре.
Ройс се отдалечи на няколко крачки от мястото на повръщането и се отпусна по гръб, където се загледа в тъмнеещото небе. Ейдриън се настани до него. Двамата останаха да лежат задъхани от умора и болка.
Крадецът обърса уста с ръкава си.
— Какво стана с онова насмолено покривало, което обеща да ми направиш?
— Забравих.
— За нищо не мога да разчитам на теб.
— Така е. Ще те изоставя при най-малката неприятност.
Ройс извърна глава към него и зачака другият да стори същото.
— Знаеш, че аз бих го сторил — призна той. — Бих те оставил да умреш. В действителност дори се опитах.
— Зная.
Крадецът се втренчи в него.
— И въпреки това се върна?
— Мда.
— Защо?
— Аз съм глупак, забрави ли?
Ройс извъртя глава, за да се изплюе.
— Не, питам сериозно. Защо?
Ейдриън се загледа в небето.
— Защото си мой партньор.
Крадецът прихна да се смее, а подир това възкликна задавено:
— Повече не ме карай да се смея, боли! — Той помълча около минута, докато се успокои. — Сериозно ли говориш?
Боецът не отговори. Двамата продължиха да лежат неподвижно, загледани в първите изникващи звезди.
Преди много време Мерик се бе опитвал да му показва съзвездията. Ройс бе запомнил единствено Владетеля — поредица от звезди в северната част на небето, които трябваше да изобразяват седнал на трон човек, наложил си корона. Някои наричаха въпросното съзвездие Новрон, твърдейки, че императорът е бил наполовина бог и се е въздигнал в небесата. Първите звезди на короната вече проблясваха.
От Мерик той бе научил почти всичко, което знаеше — да чете и пише, да смята, да разпознава звездите — но ако на върха на кулата се бе намирал заедно с него, Мерик щеше да го остави да умре.