— Явно не си разбрал, че в мига, в който ти остави книгата, партньорството ни приключи — каза Ройс.
— Да, прав си. Трябваше да те оставя да умреш.
— Каква е истинската причина? Точно преди да тръгнем ти заяви, че възнамеряваш да ме убиеш след като приключим. Щеше да ми покажеш как се използва големия меч.
— Сторих го. Ти не видя ли?
— Видях, но тогава ти възнамеряваше да го използваш върху мен.
— Това вече бях забравил. — Ейдриън уморено повдигна ръка към дръжката на меча си. — Може ли по-късно? В момента съм се настанил удобно. — Той отпусна десница обратно върху тревата.
— Защо се върна? Защо просто не ме остави?
— Това не ти дава покой, нали?
— Да. Така е.
Блекуотър внимателно размести крак и простена, а после въздъхна.
— Върнах се, защото съм такъв. — След кратко мълчание боецът добави: — Предполагам ти не можеш да разбереш това, нали?
— Това не е причина.
— Ето ти причина тогава. Избягах от дома си, избягах от Аврин, избягах от Калис. И непрекъснато убивах. Вече се уморих.
— От убиването ли?
— От всичко. Точно сега дори и дишането ми е омръзнало. Наречи го отчаяние. Просто се уморих да бягам. А още повече се уморих да оставям хората да умират.
— За онова хлапе ли говориш? Пикълс? Онова, чиято смърт причиних?
— Не ти си го убил. Може би аз също нямам вина за станалото. Но ми се струва, че всеки път, когато побягна, зад мен остават трупове. Както казах, ето ти причина. Може би просто съм се уморил да бягам.
Двамата останаха да лежат мълчаливо върху склона на хълма. Ройс се намести и изсумтя от болка.
— Сигурно си наясно, че за връщане в Шеридън не може да става дума.
— Наясно съм.
— Сега трябва да продължим на югозапад, а аз не познавам тези земи. Вероятно ще се изгубим или ще се натъкнем на някой патрул.
Ейдриън погледна към ребрата му.
— В момента ти отново кървиш, аз също, така че има голяма вероятност да умрем още преди зазоряване. Но пак можеше да бъде много по-лошо.
— Как?
— Можеха да ни заловят в кръчмата. Или да се удавим в реката.
— Тогава също щяхме да умрем. В този момент подобна орис ми изглежда по-примамлива от настоящото ни състояние.
— Винаги има по-лошо — увери го Ейдриън.
Над тях облаци започваха да засенчват звездите. Ройс чу капките, преди да ги усети.
Той отново се обърна към Блекуотър:
— Започвам да те намразвам.
Ройс се събуди сред същото шумолене, сред което бе заспал. Хладната влага, заменила плата на наметалото му, го бе принудила да изостави опитите си за сън.
С недоволно изсумтяване той внимателно се надигна на лакти и надникна изпод качулката си. Завесата на дъжда бе скрила всичко; светът бе станал безцветен като труп. По склона на хълма се стичаше вода, а тъй като крадецът се бе настанил край скривана от тревата цепнатина, образуваната рекичка се натъкваше на тялото му и се разделяше в обход.
Двамата се бяха настанили да почиват близо до подножието на тревист хълм, обрасъл с бодливи храсти. Някъде под тях личаха пoлусрутени каменни стени — стърчащи от поляната зъби. Планините — ако тук изобщо имаше такива — не се виждаха от дъжда. Ройс нямаше представа къде се намират. Не си спомняше нищо от бягството, а мрачното небе правеше невъзможно определянето на посока. Можеше да види пътища: нито една от тези сивкави ивици не му бе позната, но във всеки случай те гъмжаха от ездачи: яздещи по двойки конници с развети наметала. Виждаха се и по-големи групи, пешаци. Освен това долитаха камбани. В началото крадецът реши, че това е дело на измъчения му ум, ала долитащият от всички посоки звук го разубеди. Различният ритъм донесе разбиране: във всички околни населени места биваше обявена тревога.
Ейдриън също се бе надигнал. И той, и спътникът му бяха бледни. Приличаха на мъртъвци, изненадани от продължаващото си обитаване.
— Какво имаме за ядене?
Спазмите в Ройсовия стомах бяха изчезнали и гладът бе получил възможност да се прокрадне.
Ейдриън погледна нагоре към склона.
— Някои от тези храсталаци ми приличат на къпини.
— Питам какво си взел от кръчмата.
— Нищо. Нямах време да поискам нещо от Дугън.
— Да поискаш? — Удивлението накара Ройс да преустанови надигането си от обгърналото го езерце. — Защо просто не взе нещо? Какво се суетеше зад тезгяха?
— Прибирах дрехите ни. Там бях ги сложил да се сушат.
Крадецът погледна към одеждата си.
— Слава на Марибор, че си изсушил дрехите.
— А какво трябваше да направя, да крада?