Ройс закима енергично.
— Аз не съм крадец.
— Напротив. По-добре свиквай бързо.
— Трябва да откраднеш нещо, за да бъдеш обявен за крадец. Аз върнах книгата обратно.
— Кажи го на онези юнаци. Сигурен съм, че ще помогне.
С нова гримаса Ройс се премести по-нагоре. Мускулите му бяха сковани, раната все още напомняше за себе си, а движенията продължаваха да пораждат със себе си болка. Той се чувстваше още по-зле, което не беше изненадващо за човек, пренощувал в студена локва. Сред течния студ дори повдигането на ръце бе изтощително.
— Чуваш ли камбани? — попита боецът.
— Да.
— Това няма как да са онези от Ерванон.
— Не са.
— Може би е някакъв празник?
— Не е.
— Лошо. — Ейдриън завъртя глава, за да опита да се огледа.
С прилепнала към главата коса и бледо лице, той изглеждаше надвит. Ройс познаваше този поглед. Той винаги му напомняше за прозорците на улица „Хералдова“ след чумата.
В град Ратибор, където Ройс бе израснал, болестта се явяваше всяка зима, но веднъж нахлу в града посред лято. Подобно нещо се случваше за пръв път и бе взето за зла поличба. А последвалото надмина дори лошите очаквания.
Улица „Хералдова“ бе едно от малкото сравнително добри места в Ратибор. Ройс обичаше да се разхожда по нея в особено мрачни моменти, за да почерпи от красивите къщи някакво ободрение, което и сам не можеше да обясни. Но въпросното лято улицата бе изглеждала различно. Обичайно заради горещината прозорците бяха отворени, но сега стояха залостени и със спуснати завеси. Бледата дантела зад зацапаното стъкло придобиваше особен оттенък на сивото, избелял оттенък на безнадеждност, който неизменно спохождаше времето на удължила се трагичност. В този момент очите на Ейдриън изглеждаха точно като онези прозорци. Имаха същия цвят, същата празнота, същото примирение.
— Как е раната? — В гласа на боеца пролича колебание, зачатък на страх.
— Малко по-добре от вчера — излъга Ройс, без да знае защо. Имаше ли значение? — Казваш, че там имало къпини?
Ейдриън се обърна към храстите едва няколко секунди по-късно, като човек, чул думите със закъснение. Той се надигна бавно и рязко си пое дъх заради наранения крак. Подир това се отправи към храстите, където остана неподвижен.
Ройс изчакваше. Ако щеше да се случи, щеше да се случи сега.
Самият Ройс бе преживял много по-тежки моменти. Никога през живота си не се бе смятал за неоправдана жертва на боговете: предпоставката за подобно мислене би била идеята, че той е достатъчно важен, за да бъде забелязан от тях. Не, той бе поредният живот, продължил по-дълго от предвиденото. И просто бе прекалено упорит, за да се отказва, а с течение на годините се бе озлобил прекалено, за да отстъпи. Но той не знаеше нищо за Ейдриън. Бе чувал, че е войник, но какво от това? Сигурно бе прекарал малкото си зрели години върху хубав кон, заобиколен от провизии, и бе убивал невъоръжени пехотинци иззад защитата на бронята си. Нима някога се бе почувствал сам и изоставен пред лицето на смъртта?
Ако тежестта щеше да се окаже непосилна за него, Ейдриън щеше да се прекърши точно в този момент. Малцина се огъваха в самата нажежена обстановка. Това винаги ставаше впоследствие, когато имаха време да размислят. Тогава прозорците биваха затваряни и завесите биваха спускани.
Ройс изчакваше мълчаливо. Вчера би подразнил Ейдриън, би се опитал да го предизвика. Но сега просто изчакваше. Не изпитваше съчувствие, защото никой не бе изпитвал съчувствие към него самия.
Сред застиналото време Ейдриън стоеше пред храстите, вторачен в нищото.
Тогава той се приведе и откъсна плод.
След няколко минути боецът се завърна с пълна шепа.
— Боровинки — заяви той и отново приседна на склона. Ройс опита една. Беше кисела. Освен това бе принуден да осъзнае, че стомахът му още не се е възстановил.
— Е, какъв е животът ти? — попита Ейдриън.
— Какво?
— Историята ти.
— Нямам такава.
— Знаеш ли кои са родителите ти?
— Не. Най-ранният ми спомен — Ройс се замисли — включва ожесточена битка с някакво куче, с което си оспорвахме отпадъци.
— На колко си бил тогава?
Другият сви рамене.
— Дори не зная на колко съм сега. Бях в някаква работилница, където държаха сираци. Избягах. Сигурно съм бил на пет или на шест. Тъй като вече крадях храната си, започнах да се храня много по-добре. И бързо се забърках в неприятности.
— Градската стража?
— Вълци.
Ейдриън го погледна объркано.
— Какви вълци?
Ройс опита второ плодче. По-сладко.