— Детска банда. Най-добрите джебчии под дванадесет. В Ратибор гъмжи от сираци. Конкуренцията е съкрушителна. Над петнадесет групи си оспорваха територия. А аз бях сам, без да се съобразявам с никого. Нямах никакъв шанс. Но пък бях по-добър в кражбите. Вълците ме забелязаха. Не им допадна, че се подвизавам в територията им, затова ми предложиха сделка. Да ме удавят в цистерната, да напусна града — което за човек на моите години тогава си беше чиста смъртна присъда — или да се присъединя към тях.
— Как бяха те?
— Като всички останали в града, само че още по-подчертани. Добри, докато не се сдобиеш с нещо, което те искат. Заради тях останах жив. — Той си взе поредна боровинка. — Ами ти? Къде си се научил да се сражаваш така?
— От баща ми. Той започна да ме обучава още откакто проходих. Без почивни дни, дори Зимният фестивал не правеше изключение. Вярно е, че в Хинтиндар забавленията бяха малко, но старецът беше като фанатик. Битката за него беше религия. Прецених, че за това си има някаква причина. Очаквах, че той ме подготвя за армията. Може би възнамеряваше да ме изпрати в близкото имение, където да започна като пазач. Там бих получил възможност да се проявя, ако лорд Балдуин бъдеше призован да служи. Имаше вероятност, макар и малка, да се сдобия с рицарско звание. Поне това смятах, че си мисли баща ми.
— А какъв е бил замисълът му в действителност?
Ейдриън бавно поклати глава и се загледа към далечното езеро.
— Не зная. На петнадесет го попитах кога ще може да отида в имението на местния феодал. Повечето момчета започват като пажове много по-млади. Петнадесет е възрастта, в която се записваш за оръженосец, ако си благородник, или войник, ако не си. Баща ми каза, че нямал намерение да ме изпраща в имението, Акуеста или където и да било. Той искаше да заема мястото му зад наковалнята.
— Тогава защо те е обучавал толкова усилено?
— Така и не ми каза. — Ейдриън погълна последната боровинка.
— И тогава си избягал.
— Не. Бях влюбен в едно от местните момичета. Или може би не влюбен, а нещо подобно. Щях да се оженя за нея.
— Какво ти попречи?
— Сбих се със съперника си. Едва не го убих.
— Е, и?
— Той беше моят най-добър приятел. И двамата бяхме влюбени в едно и също момиче. Хинтиндар е малко място, в което нямах бъдеще. Прецених, че за всички ще бъде най-добре, ако се махна, включително и за мен. Затова напуснах селото и постъпих в армията. Оттогава не съм спрял да се сражавам.
Далеч под тях, на две или три мили, Ройс забеляза десетина души да напредват по пътя. Едни от тях яздеше кон и бе облечен в черна броня с червен плащ. Останалите му спътници вървяха пеш, някои стискаха пики, други бяха въоръжени с лъкове. Пред тях вървяха няколко хрътки.
— Какво има? — попита Ейдриън, забелязал втренчването му.
— Водят си кучета. Мразя кучета.
— За кого говориш?
— За ей онзи патрул. — Ройс посочи към долината.
Ейдриън се взираше напразно.
— Какъв патрул?
— Онези там.
Боецът отново присви очи и сви рамене.
— Около десетина са — каза му Ройс. — С тях има и рицар с черна броня. Може да се окаже някой от серетите, които си срещнал в кръчмата. И като стана дума за нея, не си оставял нищо там, нали?
— В смисъл?
— Какво направи със старата превръзка, с парчето от наметалото си? Там ли я изхвърли?
— Не видях смисъл да вземам кървав парцал.
— Проклятие.
— Заради кучетата ли? — сети се боецът. — Водят ловджийски кучета?
— Именно.
— Дъждът няма ли да им попречи?
— Вероятно. — Ройс не знаеше със сигурност, но му се искаше да е така.
— Сега какво правят?
— Просто вървят.
— Къде?
— Точно под нас.
Но точно в този момент кучетата напуснаха пътя и завиха сред храстите.
— Лошо — проточи крадецът.
— Какво?
Храсталаците скриха преследвачите от поглед. Но миг по-късно кучетата започнаха да лаят.
— Чуваш ли нещо? — попита Ейдриън.
— Откриха ни. — Ройс се изправи на крака, което накара главата му да се завърти.
— Явно дъждът не ги спира.
— Явно.
Крадецът започна да залита нагоре по склона. Струваше му се, че някой е пъхнал нагорещено острие в стомаха му.
— Надали ще успеем да им избягаме — отбеляза боецът.
— Дори и здрави не бихме могли.
Лаят зад тях се сля с шуменето на дъжда и звука на камбани.
Ейдриън първи достигна върха на хълма.
— Виждам ферма!
— Има ли коне?
— Не. Дори магаре няма.
Ройс се извърна назад и видя патрулиращите да приближават хълма. Рицарят вървеше точно зад кучетата. До този момент преследвачите още не бяха ги забелязали, но много скоро това щеше да се промени.