— Бихме могли да се укрием във фермата.
— Интересно какво ли добиват из тези земи — каза Ройс.
— В случая не можем да си позволим претенции към укритията.
Камъните бяха пръснати из околната земя, напомнящи останки от скална градушка. Напредването сред тях определено представляваше труден процес.
Не беше изненадващо, че къщата, плевнята и хамбарът бяха построени от камък. Неравна стена бе обгърнала малко стадо овце, а няколко пилета сновяха сред локвите.
Сред сламения покрив стърчеше комин, а от въпросния комин се издигаше пушек. Двамата се отправиха към вратата, където Ейдриън поспря да почука, а Ройс направо влезе. Възрастен мъж седеше край маса, а до огнището се суетеше жена. И двамата домакини се сепнаха при влизането.
— Не мърдайте или ще умрете — процеди Ройс. Трябваше да стиска зъби, за да се задържа на крака. Но пък стискането на зъби придаваше към заплашителността му.
— Простете за нахълтването — извини се последвалият го Ейдриън.
Някакво десетгодишно хлапе изникна от другата стая и спря удивено. Възрастният мъж го сграбчи за китката и го дръпна към себе си. Той бе с бяла коса и оплешивяващ, но се движеше далеч по-бързо от полагащото се на вида му. Явно не беше чак толкова възрастен.
— Кои сте вие? Какво искате? — попита мъжът.
— Просто прави каквото ти се казва — тросна се крадецът.
— Аз съм Ейдриън, а това е Ройс. Просто ни трябва място, където да се подслоним от дъжда.
Боецът говореше меко и се усмихваше — не злобно, подигравателно или налудно, просто весело. Ако беше куче, в момента щеше да размахва опашка.
— И двамата сте ранени — каза мъжът. — Вие сте онези крадци, които търсят.
Ройс изтегли кинжала си и позволи на светлината от огнището да докосне острието. Това винаги имаше ефект. Алвърстоун не приличаше на останалите оръжия.
— Освен това сме въоръжени, опасни и както сам можеш да си представиш, отчаяни. — Крадецът пристъпи по-близо, с което накара мъжа да се надигне от стола и издърпа сина си зад себе си. Зад гърба му надникна плахо любопитно око. — Много скоро тук ще пристигне рицар, водещ патрул войници. Те ще питат дали си виждал двама ранени непознати. Ти ще отречеш. Ще ги убедиш, че не сме тук и ще се погрижиш да напуснат колкото се може по-бързо, без да влизат в къщата.
— И защо ми е да правя това?
— Защото ние ще бъдем отзад с жена ти и момчето ти. — За по-ефектно Ройс замълча и погледна към детето. — И ако войниците влязат или те чуя да шепнеш, ако решиш да се правиш на хитрец, ще им прережа гърлата.
— Нищо подобно — каза Ейдриън.
— Напротив — натърти Ройс и хвърли раздразнен поглед към спътника си.
— Вижте, ние не сме направили нищо лошо — каза боецът. — Стана недоразумение, имаше битка и ние се защитихме. Сега ни преследват, затова бихме оценили помощта ви.
Домакините просто се взираха в него.
Ройс поклати глава и отново го изгледа остро.
— Те не се интересуват от това. За тях сме натрапници; които трябва да се махнат. Не можеш да се разбереш с такива хора. Те смятат, че техните войници идват да ги защитят. Няма да се застъпят за нас.
— Лорд Марбъри го стори — възрази Ейдриън.
— Заради което са го арестували — каза Ройс.
Къщата нямаше прозорци, но през пролуката между рамката и вратата се виждаше достатъчно добре: кълвящите земята пилета и част от главния път. Още нищо.
Ейдриън седна и внимателно разтри крака си над превръзката.
— Познавате лорд Марбъри? — попита фермерът.
Блекуотър кимна.
— Добър човек. Неотдавна пих с него.
— Кога?
— Преди четири или пет дни.
— Къде?
— В Ибертън, в пивница край езерото.
Мъжът се спогледа със съпругата си, която оставаше намръщена.
— Мълчи — изръмжа Ройс.
— Ние сме дошли в дома им и търсим помощ — отвърна Ейдриън. — Ако не друго, поне бихме могли да разясним.
— Поне?
Някаква тенджера заклокочи.
— Погрижи се за яденето, жено — каза фермерът. — Ще изкипи.
Съпругата му се поколеба.
— Защо? Те така или иначе ще го заграбят.
— Наистина не бихме отказали малко храна — призна Ейдриън. — Не сме яли от… — Той се поколеба.
Мъжът кимна.
— Сипи им.
— Ти си глупак — каза фермерката. Тя бе трътлеста, с двойна брадичка и пухкави пръсти. Интересно как добиването на камъни й бе позволило да трупа мазнини.
— Под този покрив не отказваме храна.
— Те не са гости.
— Но пак се намират под моя покрив — изтъкна той, обръщайки се към нея. Мъжът не приличаше на фермерите, които Ройс бе виждал. Десетилетията зад плуга превиваха тялото по точно определен начин. А фермерът бе висок, широкоплещест, с мощни ръце и изправен гръб. — Няма да допусна да ме обвинят, че съм негостоприемен.