Гласът също не се вписваше, прекалено горд. Ройс познаваше малко фермери, а от тукашните нито един, но подобна гордост със сигурност бе неочаквана.
— Те са престъпници, които бягат от църквата.
Стопанинът я изгледа остро.
— Лорд Марбъри не е престъпник, но това не попречи на арестуването му. Сипи им.
— Тези двамата не са лорд Марбъри. Не бива да им помагаш. Ще се забъркаш в неприятности.
— И преди съм имал неприятности.
— Но сега ще докараш неприятности на нас. Помисли за мен. Помисли за сина си.
Мъжът помълча за момент, а после придърпа момчето пред себе си, за да го погледне в очите.
— Можеш да правиш онова, което е правилно, или онова, което е безопасно. През повечето време човек избира безопасното, защото всичко друго само ще докара безпричинна смърт. Но има времена, в които безопасното също ще те убие. Само че с различна смърт, бавна, която разяжда човека и превръща самия живот в мъчение. Разбра ли?
Момчето кимна, но Ройс знаеше, че то не е разбрало. Може би не това бе целта. Фермерът знаеше, че един ден момчето ще си припомни деня, в който във фермата им са нахлули крадци. Може би тогава то щеше да открие смисъла в тези думи. А може би щеше да поклаща глава и да си мисли, че баща му е бил глупак.
Жената го изгледа остро, въздъхна и грабна няколко дървени купички.
— Как се казваш? — обърна се Ейдриън към фермера.
— Том. Том Перото. А това е синът ми. Артър.
— Приятно ми е да се запознаем. И ти благодаря за гостоприемството.
Купичките бяха раздадени. Ройс се настани да яде край вратата, придърпал си пейка. Той искаше да остане да бди, но не можеше да се задържа прав.
Дъждът продължаваше да тропосва локвите и да се стича от покрива. Как така кучетата успяваха да надушват следи и в такова време? Небеса, само как мразеше тези създания. И все пак водата трябваше да е затруднила разчитането. А и винаги съществуваше вероятността някоя животинка да пресече следите. Освен това времето щеше да се отрази на преследвачите. Някой рицар, свикнал да наблюдава бурите през прозореца на замъка си, надали оставаше във възторг от перспективата да броди из каменисти поля. Защо трябваше да си дава зор в търсенето?
Жената му бе сипала агнешка яхния, богата и на месо, и на зеленчуци. Гозбата бе умело подправена с мащерка и сол. И всички продукти бяха пресни. Това беше най-вкусната храна, която бе ял от месеци насам. Нещо не се връзваше. Ройс бе очаквал, че животът на един земеделец е мизерен, скучен, пълен с убийствен труд и болезнено зависим от капризите на времето. Но може би във времената на добра реколта те си живееха царски.
Далечният лай го накара да застине със затаен дъх. Звукът се повтори, по-изразително.
Кучетата.
Крадецът притисна чело към вратата, за да надникне през процепа. Този път сред пътя се забелязваше движение.
— Идват.
Глава 20
Усилващият се лай бе допълнен от викове и тропот на копита. Ройс и Ейдриън се оттеглиха в една от другите стаи заедно със съпругата на Том Перото и сина му. Крадецът можеше да долови откъслечни фрази от разговора на приближаващите се.
— Мръсни негодници.
— …овцевъди…
— … бих имал нищо против да опозная дъщерите…
— … после винаги ги почистват…
— Но от овчата миризма няма отърване.
— Рядко.
— Щом им харесва, защо да се отървават от смрадта?
Смях.
Огнището бе разположено в средата на къщата, опиращо се до всички от стаите. Четиримата се бяха скупчили в съвсем тясно помещение, малко по-широко от приютеното вътре легло.
Отварянето на вратата пролича лесно: гласовете изгубиха приглушеното си звучене.
— Кой си ти? — остро попита глас.
— Том Перото.
— Перото? — Някой от стоящите по-назад прихна.
— Вярно е жилавичък — отбеляза друг.
— Търсим двама крадци. Ранени. Единият е колкото мен на ръст, другият е по-дребен.
— Вие сте единствените непознати, които съм виждал.
Ройс чу как вратата се удря в стената.
— Ние не сме непознати, а представляваме църквата. Това е сър Холвин от ордена на серетските рицари.
Мълчание.
— Според кучетата ни крадците са дошли тук.
— Кучетата ви грешат.
— Нима?
Разнесоха се стъпки. Ройс чу как масата изстъргва.