— Зефир и аз ще ви прикриваме. Още веднъж ще влезем в битка за честта на Негова светлост.
Ройс затвори очи и отпусна челото си върху длан.
— Току-що ги убедих, че ние сме ви принудили. Готвим се да излезем, за да не опожарят дома ви. Ако започнеш да стреляш, те ще разберат истината.
— Ако започна да стрелям, вие може и да оцелеете.
— Толкова ли си добър? — попита Ейдриън.
— Със Зефир мога да уцеля заек от двеста и петдесет крачки и да запращам по шест стрели в минута. Той е изработен от северно тисово дърво: ако го огъна докрай, той може да прониже броня.
— Ако не убием всички тях, ще бъдеш екзекутиран — каза Ройс. — Това е първото и последното щедро нещо, което ще направя. Не го разваляй.
— Той е прав — каза боецът. — Ние… — Той погледна към спътника си. — Ние сме просто двама крадци. Помисли за сина си.
Възрастният човек погледна към момчето, обгърнато от майчините ръце.
— Това правя.
— Остави го да прави каквото иска — заключи Мелбърн. — И без това ме боли, ако ще умирам, не виждам смисъл да страдам повече. Да приключваме. — Той се приближи до вратата, за да надникне. — Четирима точно пред нас, рицарят още стои. Нямам представа къде са стрелците. Подобни нападения не са моята специалност, така че ти ще даваш идеите.
Ейдриън прикрепи щита към левицата си и отговори:
— Ще ме пуснеш да изляза първи и ще стоиш близо до мен. Когато се сблъскаме с тях, аз ще ги изблъскам наляво. Ти поеми надясно. Не се сражавай с войниците, освен ако не се наложи. Насочи се направо към коня. Ако имаш възможност, срежи ремъка на седлото и дръпни. Рицарят ще падне под тежестта си. Тогава сграбчваш коня и ме оставяш да довърша.
— Това значи, че ще се изправиш срещу петима, без да броим стрелците.
— Ти не си в състояние да се биеш. А и ако успееш да повалиш рицаря, няма да ни се налага да се тревожим за останалите. Щом разчистя място, ще скочим на коня и ще избягаме. Само се надявам, че стрелците няма да успеят да уцелят движеща се цел. Готов ли си?
Ройс се взираше в очите му. На онази улица бе лято; прозорците бяха широко отворени.
— Предстои ни да умрем — каза крадецът и въздъхна. — Което е жалко. Започвах да те харесвам.
Вратата на къщата се отвори рязко и двамата изскочиха на дъжда. Кокошките ги нямаше, но локвите все още си бяха там. Шумът на стичаща се вода също присъстваше. Той им напомняше за реката.
Ейдриън се хвърли напред и успя да нанесе първия си удар безответно: бяха съумели да изненадат патрула. А дори и последващата реакция не беше особено умела. Войниците се пръснаха по начин, подобаващ за залавянето на изтръгнали се прасета, а не противници. Един от тях дори не изтегли оръжие, а протегна ръце да задържи бегълците. Това бе открило пътя към целта, за която никой не би си помислил, че един ранен дребосък, въоръжен само с кинжал, ще си постави.
В мига, в който Блекуотър замахна, крадецът стисна зъби и се затича към рицаря.
Болката се събуди с неподозирана острота и усили гаденето, но страхът запази устрема му. Притичването му през локвите пръсна кафява вода срещу летящите насреща капки. Нещо прелетя край ухото му — нещо с раздразненото целенасочено жужене на оса. Той наистина умееше да избягва стрели, стига да забележеше изстрелването им. Но в дъжда можеше да разчита единствено на късмета си.
Не му се налагаше да преодолява голямо разстояние. Дворът бе малък, а рицарят бе застанал в средата му, царствено извисен в бронята си. Водата се стичаше от пластините й, а конят обвиваше муцуната си с облачета дим.
Може би тази висока позиция бе причината за късната реакция на рицаря.
Изглежда Ейдриъновите действия бяха привлекли вниманието на бронирания, защото последният бе заслонил очите си с ръка и го наблюдаваше изпод повдигналия си визьор. Не обръщаше никакво внимание на приближаващия крадец. Дори когато се раздвижи, за да изтегли меча си и пришпори коня, пак не гледаше към Ройс.
Крадецът трябваше да разчете времето до съвършенство. Трябваше да пренасочи инерцията си и да сграбчи рицаря за крака, отбягвайки подхлъзване или разсичане. Но се оказа, че падането е неизбежно.
Раздиращата го болка бе изключително силна: в момента не би усетил уцелила го стрела. Започваше да му се вие свят. Бученето в ушите му заглушаваше дъжда; познатият мрак настъпваше отново. Той сграбчи крака на рицаря доста по-тромаво от планираното, по-скоро за да се задържи на крака. С другата си ръка разсече стремето, посичайки и коня. Животното подскочи. Изглеждаше удивително, че толкова тежко създание може да скача.
Точно в този момент той се подхлъзна. Все още стискаше крака на сър Холвин, когато конят се сепна, а хлъзгавата кал определено не помагаше. Въпреки това Ройс остана вкопчен, решен да повали рицаря на земята. Не успя, защото позицията му не беше удобна. Затова той заби Алвърстоун в бронята и с негова помощ се изкатери на коня. Небеса, обожаваше кинжала си.