— Жив е. Простреляли са го — отвърна дрезгав мъжки глас. — Мисля, че ще оживее.
— Пренеси ги вътре и върви да доведеш лечителя. Не Базил, доведи доктор Линдерман.
Ройс не усещаше почти нищо. Отново бе на път да припадне.
— Спасете Ейдриън — помоли се крадецът. — Той…
— Зная — прекъсна го жената. — Зная всичко. Ще спася и двама ви. Ще видиш. Аз те чаках. Чакам те от много отдавна.
Глава 22
Рен наблюдаваше как професор Аркадиус разчупва восъчния печат, намества очилцата си по-нагоре и започва да чете. Старецът изглеждаше разстроен. Никой не би си помислил да го опише като спретнат, но в този момент преподавателят имаше непростимо занемарен вид. Косата му не се поддаваше на описание с непредвидимостта на кичурите, робата му бе още по-намачкана от обичайно (забележително постижение), а онова петно от желе със сигурност Рен бе виждал и по-рано.
Пред погледа му професорът започна да се отпуска. Напрежението във вратните му мускули спадна; дишането му също се успокои.
Тъй като нямаше представа за дължината на посланието, Рен се огледа, за да си намери място за сядане. В кабинета властваше обичайната бъркотия, но въпреки това той успя да си намери пристан, намествайки се между клетката на един гълъб и бъчва с оцет. Там си позволи да потръпне. Още на прага на сградата се бе поотърсил от снега, но някои от снежинките се бяха изхитрили да останат в разтопено състояние, като мокрят дрехите му. Рен пъхна ръце под мишниците, потропа с ботуши и се заслуша в цвърченето на животните.
— Добри новини? — попита накрая той, нетърпелив. Все пак той също бе замесен.
Професорът повдигна пръст, без да откъсва очи от редовете.
Рен се загледа в гълъба. Птицата бе изцяло бяла, с черни очи. Определено екзотична. Той за пръв път виждаше бял гълъб.
Откъде ли идват всички тези неща?
Рен се загледа през прозореца. Навън все още валеше сняг, който натрупваше мъничка пряспа върху перваза. Това бе първият сняг за тази година. От много време насам Рен не бе виждал сняг.
— И двамата са добре — заговори професорът. Той остави писмото върху плота, смъкна очилата и с въздишка се облегна назад. — Тъй като няма новини за залавянето им, приемам, че и в момента е така.
— Къде са?
— Град Медфорд, в Меленгар. Но за църквата са изчезнали. Търсенето за крадците, проникнали в Короносната кула, е официално преустановено. Официално духовниците заявяват, че никаква кражба не е имало. Неофициално са напълно объркани. Имат неколцина мъртви пазачи, но книгата е върната. Нямат представа какво или защо се е случило. — Професорът се усмихна самодоволно. — Разполагат единствено с показанията на някакъв кръчмар от крайезерно село, който твърди, че Ройс и Ейдриън са търсили помощ при него и са били зле ранени.
С рязкото си привеждане напред Рен едва не събори гълъбовата клетка.
— Колко зле?
— Трудно е да се каже. Твърдял, че Ройс едва се задържал в съзнание и Ейдриън трябвало да зашие раната му върху една от масите.
Рен не се интересуваше от Ройс.
— Ами Ейдриън?
— Той също бил ранен, но не толкова зле. Надали е било нещо чак толкова сериозно. Странното е, че един патрул, ръководен от сър Холвин — серетски рицар — е изчезнал в същата местност.
— Изчезнал?
Професорът сви рамене.
— Колко души е имало в този патрул?
— Десет, включително сър Холвин.
— Десет? — изненадано повтори Рен. — Нали не мислиш…
Събеседникът му кимна усмихнато.
— Мисля, че металът най-сетне бе закален.
— И все пак… десет души… при това двамата са били ранени…
Професорът се надигна, загреба купичка от кофа със семена зад бюрото си и се отправи към клетките, където започна да насипва семена от импровизираната човка на три пръста.
— Със сигурност ще узнаем при завръщането им.
— А дали изобщо ще се върнат? Мина много време.
— Ройс не е глупак. Знае, че не трябва да се връща веднага. Ще изчака. Най-малко година, поне две.
— Почакайте! Щом църквата е изгубила дирята им в Ибертън, вие откъде знаете, че са достигнали Медфорд?
Аркадиус го изгледа над очилата си и намигна.
— Магия.
— Нима? — подсмихна се събеседникът му.
— Разбира се.
— Хубаво, не ми казвайте. — Рен въздъхна. Старецът никога не казваше нищо, но пък сигурно си имаше причини. — Това означава ли, че аз…
— Не. — Професорът поклати рошавата си глава. — Не бива да рискуваме да се върнат неочаквано и да те заварят тук. Ти си мъртъв, забравили?
Рен се намръщи.