— Само не ми казвайте, че трябва да се върна във Вернес. — Той използва работния си глас. — Не съм сигурен, че тази идея е добра.
— Няма да те пращам във Вернес.
— А като стана дума за това, защо трябваше да изпращате и мен, и Ройс да го посрещнем?
— Защото Ройс не е надежден придружител. С него винаги съществува риск съпровожданият човек да пристигне в ковчег. Освен това не можех да се доверя на думите му. Ти беше мои очи и уши.
— Щом Вернес отпада, къде ме пращате?
Аркадиус постави купата семенца върху островърхата шапка, която никога не носеше.
— Никъде.
— Освобождавате ме?
— За момента.
Това беше очаквано, но не можа да попречи на разочарованието. Последното усещане го изненада. До този момент той не бе проявявал подобен интерес към нечие друго оцеляване.
— Такава е същината на работата ти — продължи професорът. — Знаеш това. Винаги е било така.
Рен продължаваше да се мръщи, загледан в локвата, образувала се около краката му.
— Ти се справи добре — додаде Аркадиус.
— Ха! Дори не можах да се кача на глупавия шлеп. Проклетата дегизировка се оказа прекалено добра. А когато позволих на Ейдриън да ме завари как чета, бях сигурен, че съм провалил всичко.
— Да не пропускаме и пая с месо.
Рен се намръщи.
— Вие ми казахте да спечеля доверието му. Сметнах, че подобна постъпка би помогнала. Освен това Ангдън е същински задник. Изненадан съм, че не ме укорихте за стореното.
— Боят, който си спечели впоследствие, ти беше достатъчно наказание. А и постъпката ти наистина имаше ефект. Тя ти спечели доверието му. Ако не беше Пикълс, Ейдриън никога нямаше да се съгласи да се заеме със задачата.
— Тогава защо му казахте, че Пикълс е мъртъв?
Професорът свали очилата си и се зае да ги почиства.
— Не можех да рискувам раздвояване на лоялността му. Ти бързо се превръщаше в новото му семейство.
Рен се усмихна.
— Ейдриън ми харесва.
— Той също харесваше Пикълс. Личеше в очите му. Затова малкият сирак трябваше да умре. За да проработи замисълът, Ейдриън трябваше да остане сам и изолиран, досущ като Ройс.
— Което беше рискован ход.
Преподавателят подбели очи и приглади брадата си:
— Ако имаше начин тя да побелее още повече…
— А защо трябваше да ме екзекутират? Един нещастен случай нямаше ли да свърши работа?
— Ройс никога не би повярвал. Щеше да заподозре нещо. В неговия свят нищо не се случва случайно. Но жестоката и безсмислена гибел е нещо напълно нормално. Освен това тя развълнува Ейдриън, което не е лесно.
Известно време и двамата мълчаха. Накрая Рен погледна към прозореца.
— Аз ще вървя, преди снегът да е навалял. — Той се надигна и с необичайно честно изражение (каквото рядко бе демонстрирал в живота си) се обърна към професора. — А какво искахте да прочетете от книгата, която Ройс открадна? Какво толкова има в нея?
Професорът отново се усмихна.
— Нищо.
— Нищо? Тогава защо…
Аркадиус поклати глава с пакостливо блясъче в очите.
— Невъзможната цел е пещ, нужна за сплавта.
Рен кимна.
— Исках да знаете, че съм ви много благодарен. Не зная какво щях да правя сам.
Професорът отново си сложи очилата. Може би на момчето се бе сторило, но старецът изглеждаше натъжен.
— Къде ще отидеш?
— Не зная. Може би ще се върна вкъщи.
— Чувал съм, че Ратибор е прекрасен по това време на годината.
— Ратибор никога не е прекрасен. Когато реша къде ще отида, ще се свържа с вас, за да знаете къде да ме търсите при нужда. Ще ме потърсите, нали?
— Разбира се.
Рен знаеше, че професорът лъже. Прекалено рисковано беше. Неговият принос към каузата бе изчерпан.
Момчето се отправи към вратата, където спря и се обърна.
— Задава се война, нали?
— Боя се, че е така.
— Но ние имаме шанс?
— Надежда винаги има — рече професорът, макар и неуверено. Той насочи поглед навън, сякаш някъде сред белотата очакваше да види Ройс и Ейдриън, и добави: — Ние посяхме семената. Сега ни остава да чакаме и да видим какво ще поникне.