Тогава Ейдриън не бе вярвал на думите му. Още от съвсем малък той бе отказвал да приема онова, което не е видял със собствените си очи. Същото недоверие бе проявявал и към много от другите неща, разказвани от баща му.
— Май не си от бъбривите — продължи кормчията с добронамерен тон. По лицето му личеше, че е прекарал по-голямата част от живота си край вода. — Снощи почти не те видях. Ти си като онзи, дето виси на носа. Да ти се представя. Аз съм Фарлън.
— Ейдриън.
— Зная. Старая се да познавам всички пътници. Или поне имената им, защото не искам да любопитствам прекалено. Да знаеш, сред колегите има и такива. Заради работата е. Край реката виждаш единствено брегове. Хубаво е да има с кого да разговаряш, пък било то и само по време на пътуването. И като стана дума за пътуване, надявам се то да ти хареса. Аз не се изживявам като капитан, да не си помислиш нещо. Просто обичам пътниците, които превозвам, да остават доволни.
С брадичка Ейдриън кимна към предната част на шлепа.
— А той как се казва?
— Той ли? Не си каза името, а пък аз не настоях. Личи му, че е от хората, за които е най-добре да ги оставиш на спокойствие и да се надяваш, че ще ти отвърнат със същото. Не бих искал да досаждам на подобен човек.
— Какъв човек?
— Не е ли очевидно?
— И ти ли го мислиш за убиец?
— Няма как да зная със сигурност. Но не мога да кажа, че не се притеснявам.
— Ако си имал подозрения, защо не говори с войниците?
— Трябваше. И щях да го сторя, ако не се бях притеснил заради закъснението. Онези сандъци, дето довлякоха в последния момент, здравата ни забавиха. А ако бях седнал да говоря със стражите, щяхме да се забавим още повече. По-рано вечерта един патрул се качи на борда, за да огледа, само че по това време качулатият още не се беше качил. Той изникна точно в последния момент, когато вече се отделяхме от брега. Едва впоследствие осъзнах грешката си. Трябваше да спра конете и да сляза с оправданието, че съм забравил нещо дребно. Само че сега ще трябва да чакаме до Колнора.
— И какво ще правиш там?
— Ще кажа на шерифа за подозренията си. Шериф Малет е добър човек. И акълът му го бива. Той ще се заеме с разследване и ще открие истината. На твое място не бих се надявал веднага да продължа пътя си. Смятам, че той ще иска да говори с всички на борда.
— Аз не бързам. Само се надявам в разговора си с него да извади по-голям късмет от мен. — Ейдриън отново погледна към мъжа, стоящ на носа.
Пътниците обядваха на палубата. Както Фарлън бе предвидил, денят се оказа отличен. Мразовитата мъгла отдавна се бе превърнала в спомен, прогонена от горещото слънце на пладнето. В момента шлепът бе спрял край една пощенска станция, привързан за брега. Конярят запрягаше новите коне.
Фарлън влезе и в ролята на сервитьор. Топла храна отсъстваше, но пък студеното пилешко, леко коравият хляб и пресните ябълки представляваха далеч по-добро меню от осоленото свинско и сухарите, с които Ейдриън бе принуден да преживява пътуването си на борда на „Източна звезда“.
Шлепът компенсираше липсата на лукс с бързина на придвижване. И тъй като пътниците не заемаха почти никакво място, те заплащаха само по една медна монета на миля. Заклетите пешеходци биха негодували против подобна цена само докато не научеха тарифите на пътническите коли. Пикълс бе дал добър съвет: това пътуване бе много по-бързо и по-удобно от клатушкането на карета.
— С какво точно се занимаваш, Себастиан? — попита Ейдриън, докато се настаняваше, стиснал дървена чиния. Не проявяваше интерес към препитанието на търговеца: целеше да насочи разговора далеч от евентуални планове, касаещи качулатия.
— Добре ли познаваш Вернес, Ейдриън?
— Не. От пристанището направо поех към реката. Защо? Да не би да си известен?
— Може да се каже. Аз притежавам една от най-престижните бижутерии в града.
Вивиан бе заела по-раншното си място, макар че сега бе поставила чиния в скута си. Нейните порции бяха малки, почти детски.
Тя кимна утвърдително:
— Себастиан държи най-старият бижутерски магазин в града.