— И тримата ли се занимавате с бижута? — продължаваше да разпитва Ейдриън.
— Самюел е мой братовчед, а Юджийн е син на сестра ми. Те се научиха от мен. Аз заех на Самюел пари, за да отвори собствен бизнес. — Търговецът се подсмихна. — Клиентите, които по някаква причина са останали недоволни от цените, обслужването или просто си търсят повод за скандал, напускат магазина ми с гръм и трясък и заявяват, че никога повече няма да престъпят прага му. А после, смятайки, че ми правят напук, пресичат улицата и отиват в магазина на Самюел, където плащат по-висока цена за подобен артикул. Мислят си, че ми отмъщават, но тъй като аз притежавам известен дял и от неговия бизнес, част от печалбата пак отива в моя джоб.
— Ами Юджийн? — попита боецът.
— Поели сме към Колнора, за да му отворим магазин — рече Самюел.
Себастиан добави:
— Време е момчето да поеме само.
— Не съм момче — обади се Юджийн.
— Докато не изплатиш заема, оставаш момче. Или каквото реша, че си.
Младежът се навъси, но преглътна думите си заедно с поредната хапка пиле.
— Ами вие, госпожице? — рече Ейдриън. Вивиан тъкмо отгризваше от резен ябълка. — Каква причина ви е превърнала в наша спътничка?
Усмивката й изчезна. Жената остана вторачена в чинията си.
— Нещо лошо ли казах?
Вивиан поклати глава, все така мълчаливо. Себастиан внимателно я докосна по рамото.
— Моля да ме извините. — Жената се надигна и се отправи към носа на лодката. Понастоящем той бе празен, защото качулатият се бе излегнал на брега.
— Не намеквах нищо — обърна се Ейдриън към останалите сътрапезници. Чувстваше се отвратително.
— Вината не е твоя — успокои го Себастиан. — Подозирам, че дамата е преживяла нещо ужасно.
— Тоест?
— Малко жени пътуват сами. И видя ли колко малко храна си беше взела? Очевидно нещо я измъчва.
— Може би е злояда. И е възможно да пътува към уговорена среща.
— Възможно. Но ми се струва по-вероятно да е изплашена. А и тези слухове са изнервили всинца ни.
Вивиан бе оставила чинията си върху палубата. Самата тя седеше върху един от сандъците и гледаше в реката. В един момент жената повдигна ръка, за да обърше очи.
Ейдриън въздъхна. Той винаги изпитваше известно смущение край жени и често му се случваше да изрече нещо неподходящо. Искаше му се да отиде при нея и да я утеши, но не го стори, защото почти бе уверен, че само ще влоши нещата. По-рано бе смятал, че е невъзможно да се почувства по-самотен, а се оказваше, че и в тази си преценка е сбъркал.
Подир храненето шлепът отново пое. Фарлън слезе да спи в каютата си и бе заменен от другия кормчия. Неговото име Ейдриън не бе успял да научи. Той бе по-млад от колегата си, имаше брада и рунтави вежди, а въпреки това под тях надничаше лицето на младенец. Освен това той бе необщителен и не проявяваше желание да разговаря.
Още с първото раздвижване Вивиан бе изчезнала в каютата си. Вероятно бе бързала да отстъпи носа на качулатия. Но той не зае предишното си място.
Ейдриън се зае да убива остатъка от деня чрез разглеждане на пейзажа и заточването на един от мечовете си. Поддържането на оръжията се бе превърнало в част от хигиенните му навици. Тази дейност му помагаше да се съсредоточи, да се отпусне и да размишлява. А точно в момента се нуждаеше и от трите неща.
Вивиан изникна отново малко подир залез. Този път тя не се отправи към търговците, а за втори път се настани на опразнения нос, близо до поклащащата се светлина на фенерите. Оттеглянето на слънцето бе отстъпило място за есенния хлад: забелязал потреперването на дамата, Ейдриън се отправи към предната част на шлепа.
— Вземете — каза той и загърна раменете й с току-що сваленото си наметало. — Не е дебело, но пак е нещо.
— Благодаря ви.
— Трябваше да ви го дам по-рано. Аз съм идиот. Бих искал да ви се извиня.
Вивиан го погледна изненадано.
— Задето не сте ми дали плаща си по-рано?
— Задето по-рано неволно ви разстроих.
Няколко мига тя изглеждаше объркана.
— И сте се притеснявали за това през цялото време? — Тя отпусна ръка върху неговата. — Седнете, недейте да стоите прав.
— Сигурна ли сте? До този момент не се проявявам като особено вежлив.
— Аз бих ви взела за благородник. Или пътуващ под прикритие рицар.
Ейдриън се позасмя.
— Всички ме обявяват за рицар.
— Простете?
— Няма значение. Аз не съм рицар. И не съм привикнал да разговарям с изтънчена компания.
— Това ли виждате в мое лице?
— В сравнение с хората, с които съм свикнал, да.