Майка ми имала ли е някаква представа къде се отправяме в действителност?
Майка й бе посветила живота си на една-единствена цел: да достигне Медфорд. В продължение на години бе говорила единствено за този град. Сега Гуен можеше да обърне поглед назад и от позицията на възрастна да огледа с нов поглед случвалото се. Двете бяха пътували сами. Една майка никога не би повела детето си през цял континент, дори и ако разполагаше с неопровержими доказателства, че в края на пътуването я очаква самият рай. Освен това тенкинските жени никога не пътуваха сами.
Странно бе и името, което Илиа бе избрала за дъщеря си: Гуендолин. Традициите на родното й племе — Ованда — налагаха избирането на имената на предци. Само че надали сред въпросните предци бе имало жена на име Гуендолин. Името бе красиво, но не бе тенкинско. Подобни имена носеха красивите дами със сметанова кожа, сини очи и руси коси. Гуен бе видяла русокоса жена едва във Вернес, а дори и в този град такъв цвят на косата бе сравнително рядък. Едва години по-късно бе започнала да среща жени с подобни имена.
Името й не бе спомогнало за добрия прием: навсякъде светлокожите пътници и търговци я бяха оглеждали с презрение.
В Калис светлокожите посетители бяха посрещани със същото подозрение. Въпреки това тенкините бяха склонни да търгуват с тях. Същото не можеше да се каже за северните земи. Дори и във Вернес Гуен и майка й бяха изпитвали затруднения.
Ако не бяха способностите на майка й, двете щяха да са умрели от глад. Но във Вернес имаше много калиански имигранти, заселили се из хълмовете край града. Лагерът с пъстроцветните им шатри приличаше на малко късче от Дагастан. Тамошните предводители умееха да оценят ползите от присъствието на ясновидка. Върху дланите, из които Илиа бе разчитала бъдеще, бяха изниквали достатъчно монети.
Гуен бе наследила таланта й, а майка й се бе постарала да й предаде всичките си знания.
— Не е възможно да разчетеш собственото си бъдеще — бе казала тя. — Също както не е възможно сама да видиш лицето си. Но е възможно да видиш отразения си образ. По същия начин е възможно да съзреш своя собствен път сред ориста на другите.
Тя бе научила дъщеря си да разчита, да вижда съдбата сред чуждите ръце.
— Какво виждаш? — веднъж бе попитала Илиа, обгърнала загрубялата длан на клиента си.
— Кораб. Голям кораб с платна — бе отвърнала Гуен.
— Какъв цвят?
— Сини.
— Това трябва да е миналото.
В отговор Гуен бе погледнала към мъжа, който бе кимнал.
— Вчера пристигнахме на пристанището.
— Неотдавнашните събития се виждат най-ясно — бе им казала Илиа.
В началото Гуен бе успявала да разчита единствено неотдавна случилите се събития и майка й бе помагала с разчитането на бъдещето, за да остават клиентите доволни. Беше й направило впечатление, че Илиа нито веднъж не е предложила собствената си длан. В началото младата жена бе смятала, че кръвната им връзка не би позволила на таланта да се прояви. Но впоследствие, когато уменията й се бяха разгърнали, майка й бе започнала да носи ръкавици.
По-късно двете се бяха присъединили към керван, отправящ се на север. И в един момент им се бе наложило да се отделят, защото Илиа се бе разболяла. Гуен бе отвела майка си в най-близкия град, където дни наред бе дирила лекар, склонен да я прегледа. Но и това не бе помогнало. Предусетила задаващата се смърт, девойката най-сетне бе задала измъчващите я въпроси. Защо напуснахме Калис? Защо си ми дала такова име? И най-важното питане: защо е от такова значение да достигнем този Медфорд?
Майка й упорито бе отказвала да отговори. Бе рекла единствено, че бог бил й наредил така. Когато Гуен бе попитала за кой бог става въпрос, майка й бе отвърнала:
— Онзи, който крачи по света в човешки облик.
Почти всичките им пари бяха се стопили за запазването на малката стаичка, която Илиа така и не бе напуснала жива. В продължение на дни майката бе лежала неподвижно, полуумряла. Една утрин тя се бе раздвижила, за да изрече:
— Обещай ми… обещай ми, че ще продължиш към Медфорд, както възнамерявахме. Обещай ми, че няма да спреш, докато не се озовеш там, а когато пристигнеш, ще се установиш в града. Трябва да сториш онова, което аз не съумях да сторя. Трябва да бъдеш там, когато той пристигне.
Гуен не бе разбрала за кого говори майка й. И така и не бе научила повече за въпросния човек, но въпреки това се бе съгласила. Заради майка си би се съгласила да се омъжи за гоблин и да заживее сред облаците.
Два дни по-късно Илиа бе издъхнала в същата тази невзрачна стаичка, разположена непростимо далеч и от Калис, и от Медфорд. Тогава Гуен бе на четиринадесет.