Предсмъртният престой, който бе осигурила на майка си, я бе оставил без никакви пари. Дори не й бяха останали средства за храна, още по-малко за погребение. Тъй като не бе искала да предаде тялото на стражите — те неизменно се бяха отнасяли грубо към тях — Гуен бе сторила единственото, което бе могла: бе седнала и бе започнала да плаче. Сред риданията си почти бе пропуснала потрепването на вратата.
Посетителят бе висок и слабоват мъж, провесил кожена чанта на рамо.
— Търся Илиа — учтиво бе казал той.
— Майка ми е мъртва. — Гуен бе избърсала лицето си. В онзи момент не й бе останало време да се чуди за начина, по който непознатият е знаел къде да ги търси.
Мъжът бе кимнал разбиращо.
— Моите съболезнования.
А после бе погледнал към леглото, на което Илиа бе лежала, обгърната с любимия й шал, и бе добавил: — Преди време майка ти ми гледа на ръка, а аз не разполагах с пари, за да заплатя. Дойдох да изчистя дълга си.
Той бе изсипал шест монети в ръката на Гуен. Девойката бе трепнала, забелязвайки цвета им. И въпреки това бе поклатила глава:
— Това е прекалено много. Майка ми никога не вземаше повече от три медни монети. А това…
В онзи миг тя не се бе осмелила да изрече гласно мислите си. Златните монети бяха проблясвали върху дланта й като шепа слънчево сияние. Подобно богатство не подобава на толкова мръсни ръце.
— Тя ми каза нещо много хубаво.
Тази среща бе много странна. Непознатият не бе калианец, а доколкото Гуен знаеше, майка й никога не бе гледала на ръка на западняци.
Но той се бе усмихвал топло и дружелюбно.
С течение на годините тя си бе припомняла този момент многократно. И се бе опитвала да осмисли случилото се.
Топлотата на погледа му я бе привлякла. А изгарящото отчаяние, изпитвано в този момент, бе представлявало друг подтик. Гуен бе останала сама и ужасена. Бе издирвала отговори — не само касаещи неговата самоличност, а и за своята собствена съдба. Какво щеше да прави сега, останала изцяло сама? Тези въпроси я бяха накарали да погледне в очите му.
Илиа бе ограничила учението си до линиите върху дланта. Никога не бе споменавала за случващото се, когато тенкинска ясновидка се вгледа в нечии очи. Майка й бе обяснила, че ивиците върху ръката представляват историята на човека, изписана от душата. Те се поддаваха на разчитане. А впоследствие Гуен бе открила, че очите позволяват поглед към самата душа. В този случай не можеше да става дума за разчитане. Това вглеждане й бе напомняло за скок към дълбините на езеро. А в този ден тя бе узнала, че е възможно да се удави.
И именно това щеше да се случи, ако той не бе отклонил поглед. В неговите очи тя бе съзряла вечност. Единствено краткостта на съзерцанието й бе спестило лудост. Но и видяното само за миг бе се оказало достатъчно да я накара да рухне пред него, ридаеща.
Нежна ръка се бе отпуснала върху главата й. Мъжът бе изрекъл:
— Ще намериш сили да продължиш. Използвай една от монетите, за да погребеш достойно майка си. Не пести парите, тя заслужава най-доброто. С втората заплати пътуването си до Медфорд. Останалите четири запази. Живей само с най-необходимото. Не използвай монетите, освен ако не стане абсолютно наложително.
— Защо?
Тя не помнеше със сигурност дали бе изрекла думата, или паметта й сама бе вместила тази реплика, за да придаде диалогичност на спомена. Трудно й бе да си представи, че в онзи момент е била способна да говори, не и след като бе погледнала в очите му.
— В Медфорд ще те потърси един отчаян човек. Той ще се появи през нощта, обгърнат в собствената си кръв и молещ за помощ. Трябва да бъдеш там. Трябва да го спасиш.
За момент непознатият се бе приближил до леглото на майка й.
Когато се бе извърнал обратно, върху страните му бяха проблясвали сълзи.
— Погрижи се добре за нея. Тя беше добра жена.
Всичко това се бе случило толкова отдавна. Четирите монети бяха се превърнали в реликва. Все още лежаха скрити под една чвореста дъска в една от стаите на втория етаж — стаята, чийто креват бе разбила. В продължение на пет години Гуен ги бе пазила, без да издава съществуването им. И често бе отправяла молитви към тях.
— Ах, проклет боклук!
Ругатните на Диксън я сепнаха. Каруцарят сритваше счупената ос на колата си. Последната все още лежеше на една страна, непоправена, като някакво болно животно. Самият Диксън също не изглеждаше особено здрав. Самият той бе як като бик, но бузите му бяха започнали да хлътват. За мнозина тази улица представляваше дъното.