— И не искам да чувам и думица. Нито гък.
Чукът на Стейн продължаваше да кънти.
В стаята си момичетата спяха върху два матрака на пода, свити като кученца. Тяхната работа рядко започваше преди залез, така че те спяха през деня. След Гуен, Джолийн бе най-възрастна. Роза бе най-младата — на около четиринадесет, макар че тя отказваше да съобщи възрастта си. Мей пък бе най-дребна от всички. Гуен винаги потръпваше от отвращение, когато я видеше да се качва заедно с някой от огромните бабаити, които трябваше да се привеждат на влизане. Ета, която и преди не бе могла да се похвали с красота, сега имаше строшен нос и два липсващи предни зъба — последици от побой, оставил я да лежи почти цяло денонощие. Сега тя се занимаваше с почистването. Кристи и Аби много си приличаха и можеха да минат за сестри, само че първата бе родом от Колд Холоу, а другата бе родена на улица „Капризни".
Всички те бяха родени в Медфорд или околните селца. И през живота си не бяха пътували разстояние, по-голямо от две мили. Гуен представляваше единственото изключение — тя идваше от другия край на света.
— Почти съм готов, Грю — извика Стейн сред ударите.
Гуен бе прекосила цял континент. Бе виждала планини, джунгли и огромни реки. Бе стъпвала в столицата на източния свят и в най-големия град на западния. Но в нито едно от пътуванията си не бе съзряла нещо, което да се мери с мащаба на съзряното в очите на човека, отброил шест златни монети в ръката й.
Не използвай монетите, освен ако не стане абсолютно наложително.
— Събудете се! Ставайте! — Тя започна да разтърсва спящите. — Съберете си нещата, бързо!
Жените се надигнаха бавно — вече не бяха кученца, а протягащи се котки.
— Какво става? — смотолеви Джолийн, присвила очи към светлината на прозореца.
— Трябва да се махнем.
— Да се махнем? Как така? — попита същата.
— Вече не може да оставаме тук.
Джолийн подбели очи.
— Не започвай отново, Гуен. Ако си решила да си идеш, върви.
— Не мога да си тръгна сама. Никоя от нас не е способна да оцелее сама, но заедно може и да успеем.
— И къде ще оцелеем? Как ще оцелеем?
— Имам малко пари — каза Гуен.
— Всички имаме малко пари — обади се Кристи. — Само че те няма да стигнат.
— Не, аз имам истински пари.
— Колко? — попита Аби.
Гуен бавно си пое дъх.
— Четири златни монети.
— Лъжеш! — веднага реагира Аби.
— Четири златни? — промърмори Мей. — Това не е възможно. Дори и ако си преспала с всеки мъж в Медфорд, пак не би могла да събереш толкова.
— Не съм ги събирала. Тези пари ми бяха поверени. Не знаех какво да правя с тях… до този момент.
Джолийн кимаше:
— Знаех си, че имаш скътани пари, но не съм и подозирала, че са толкова много. Но дори и това няма да стигне.
— В такъв случай ще заработим още — рече Гуен.
— И какво си намислила? — попита Аби.
Това беше проблемът — Гуен не разполагаше с план. Нямаше си представа. Но бе сигурна, че няма да свърши като Ейвън. Знаеше още, че сама не би могла да оцелее. С останалите жени би имала по-голям шанс.
Тя се приближи до прозореца и се загледа към калните улички на квартала.
— Никой няма да ни вземе на работа — каза й Джолийн. — Никой не би наел момиче без препоръки, дори и за най-долна работа. А гилдиите не вземат жени.
— Тя е права — рече Ета. — Мен със сигурност никой няма да ме наеме. Кой би искал да вижда лицето ми всеки ден? Че аз самата не мога да се гледам.
— Ти знаеш това не по-зле от нас, Гуен. Дори по-добре, защото вече опита веднъж. Нима си забравила Хилда?
— Хилда опита да оцелее сама. Аз също — отвърна Гуен. — И двете с нея бяхме допуснали тази грешка. Но ако го сторим заедно…
— Тогава ще има с кого да си говорим, докато умираме от глад?
— Бихме могли да отидем на някое друго място — колебливо предложи Мей. — Някъде, където никой не ни познава.
Джолийн поклати глава.
— Но и там ще задават въпроси. Никой не наема хора просто така. А и никой не би предпочел да наеме непознат пред човек, когото познава от години.
— Гледах как майка ми умира от глад — рече Роза. — Аз няма да свърша така.
— Прекалено рисковано е да си вървим — заключи Джолийн. — Дори и да имахме достатъчно пари за храна, пак бихме останали без място за нощувка. Колко дълго смяташ, че ще оцелеем на улицата? И нима мислиш, Гуен, че ако имахме някаква друга възможност, щяхме още да стоим тук?
Калианката обърна гръб на прозореца.
— Но нали аз имам злато.
— Радвам се за теб, Гуен. Купи си някаква хубава рокля или нещо друго. — Джолийн отново се отпусна и посегна да се завие.