— Предупредих те. Тръгваме си.
— Ама ти наистина си глупава! Не ти ли обясних току-що, че нямаш къде да идеш. Това е единственото място за вас. Хубаво, вървете. Обиколете града. Когато се уморите, когато се стъмни, стане студено и ви пригладнее, бързичко ще осъзнаете колко хубаво ви е било тук и ще припнете обратно. Само че тогава ще трябва да спрете с глупостите. А ти, Гуен, ще вкусиш колана, защото ми дойде до гуша от капризите ти.
Гуен затвори вратата. Тръпките, обзели ръцете й, бързо плъзнаха из останалата част на тялото й. Тя се притесни, че ще припадне на улицата.
— Къде отиваме, Гуен? — попита Аби.
— Имаш представа, нали? — додаде Джолийн.
— Не ми казвай, че си готова да ни причиниш това — рече Мей. — Да вбесиш Рейнър по такъв начин, без да имаш идея къде да тръгнем?
Роза я докосна по ръката, втренчила големите си очи.
— Моля те, кажи ни. Къде отиваме?
Гуен трепереше, загърбила вратата. Слънцето най-сетне се бе издигнало достатъчно високо, за да прогони сенките, хвърляни от „Противната глава“. От другата страна на улицата все така се издигаше забравената странноприемница.
— Там — посочи калианката
— Ти си луда — каза Джолийн.
— Да речем — съгласи се предводителката им. — Но луда е за предпочитане пред мъртва.
Глава 5
— Помислихме, че нещо ти се е случило — каза Себастиан на следващото утро, когато Ейдриън изникна на палубата. — Юджийн каза, че вратата ти била заключена и никой не отговарял.
Блекуотър погледна към небето. Слънцето почти бе преполовило пътя си.
Всички се бяха събрали в средната част на лодката. Липсваше само качулатият, който не се виждаше никъде. Вивиан бе заела позиция в средата, сложила си наметалото на Ейдриън и очарователна усмивка.
— Легнах си късно и съм се успал — леко гузно отвърна боецът. Звучеше като дете, обвинено в лентяйстване.
— Аз пък почти не успях да мигна — рече Себастиан.
— Като повечето от нас — додаде Самюел.
Блекуотър посегна към окачената кофа край борда и загреба вода, за да умие лицето си. Подир това се прозина и протегна. Винаги се чувстваше уморен и муден, когато се успеше. Той действително бе заспал късно: по-голямата част от нощта бе прекарал край открехнатата си врата, вперил поглед в коридорчето пред останалите каюти. С часове бе наблюдавал как окаченият там фенер се поклаща, но никой не се бе появил. Накрая, призори, той бе заключил вратата си и с леко глупаво усещане си бе легнал.
Ейдриън се настани до Юджийн. Младият търговец бе разперил пръсти и себелюбиво се взираше в тях. Ноктите му бяха мръсни и оръфани, което ги изключваше като причина за одобрителния взор. Очевидно той се бе загледал в пръстените си — по три на всяка ръка. В това отношение той почти се изравняваше с вуйчо си.
Самият Ейдриън не виждаше смисъла от носенето на пръстени. Веднъж един заможен военачалник му бе подарил пръстен, но боецът бе открил, че украшението не му позволява да обхваща дръжката на меча, затова го бе оставил вместо бакшиш в една пивница. Но пък тримата бижутери явно имаха друго мнение.
Вивиан седеше срещу Ейдриън. Тя бе притиснала колене към гърдите си и се губеше сред диплите на чуждото наметало. Боецът нямаше добри спомени от тази одежда: бе я купил в Дагастан, малко преди да се качи на борда на кораба. Слаб преговарящ, Блекуотър бе заплатил много повече от необходимото — и не за пръв път. Това наметало — което калианци наричаха бишт — му бе останало за спомен. Но върху нея изглеждаше красиво.
Шлепът продължаваше нагоре по реката, с почти незначителни спирания за смяна на конете. Макар и само за една нощ, пейзажът край бреговете се бе променил значително. Сега реката бе станала по-тясна и по-буйна, обгръщана от по-високи брегове. Тези скали хвърляха сянка отгоре й. Широкият път, по който бяха крачили конете, сега се бе превърнал в тясна пътека.
Това бе северният пейзаж, който Ейдриън си спомняше — планини и долини, лед и сняг. Отвъд тези скали започваха земите на кралство Уорик, разположено недалеч от дома му. Начело на това кралство стоеше Клоувис Етелред. Жесток владетел. Което всъщност представляваше излишно уточнение; до този момент Ейдриън не бе срещал различен тип особа.
Във всеки случай въпросният владетел можеше да се похвали с отлична армия. А Блекуотър можеше да си позволи оценката, защото бе служил във въпросната армия. Впоследствие се беше сражавал срещу нея. Познаването на тукашните местности дължеше на опита си като млад войник.