Редуването не бе от голямо значение за търговците: и тримата се бяха скупчили край кърмата. Ейдриън бе готов да се обзаложи, че никой от тримата няма да спи тази нощ: те черпеха увереност от взаимното си присъствие. Качулатият продължаваше да бди на носа, а Вивиан се бе барикадирала в каютата си.
Реката продължаваше да се стеснява, притискана от издигащи се все по-високо скали. Ейдриън знаеше, че непосредствено отвъд Колнора приключва плавателната част на реката: там започваха водопади.
Той не бе сигурен за произхода на това си знание. Просто знаеше. Както знаеше, че не бива да бърка с ръце в огъня или да застава на върха на хълм по време на буря. Просто бе чул това. Голяма част от знанието му бе придобита по такъв начин. Имаше вероятност голяма част от нея да се окаже погрешна.
Отраснал в малко село, той бе попивал жадно всичко, изричано от посетителите — от калайджиите, защото предимно те бяха хората, които посещаваха Хинтиндар. Надали в това отношение нещо се бе променило и сега.
Един от най-честите посетители бе Румения Пакър, чието приближаване биваше предвестявано от дрънченето на колата му и блясъка на червеникавите му коси. Особено по залез изглеждаше, че главата му се е запалила. Той продаваше съдовете си и поправяше стари на разумни цени, но историите си винаги раздаваше безплатно. Това го превръщаше в приветстван гост край всяко огнище.
Пакър обичаше да казва, че е обходил целия свят: от горите край Нидвалден — за които той твърдеше, че бележели границата с някогашното елфическо кралство — до невъзможно високите кули на Дръминдор (древна джуджешка крепост, способна да изстрелва кипяща лава срещу враговете си). Всички обожаваха да слушат разказите му. Обикновено самият Пакър заемаше главна роля в тях. И почти винаги те се развиваха през нощта: развълнувани припомняния за моментите, в които разни призраци, гоблини и феи се опитвали да го примамят.
Една от любимите истории на Ейдриън включваше цяла шайка гоблини. Калайджията ги бе описал като дребни зеленикави човечета с остри уши, изпъкнали очи и рога. Това, поне според него, не им пречеше да носят скъпи дрехи и шапки. И да говорят с калиански акцент. Въпросните гоблини възнамерявали да отвлекат Пакър, за да го накарат да се ожени за кралицата им, само че успял да ги надхитри: привидно случайно издал, че една от тенджерите му притежавала способността да показва бъдещето, когато бъде носена вместо шлем.
Тези истории бяха държали цялото село на нокти и в напрегнато вслушване. Ейдриън също не бе представлявал изключение. Тогава той си бе представял гоблините точно според описанието и бе вярвал на всяка дума. Но това се бе случило отдавна. Много преди младежът да напусне родното си село и да види истински гоблин, той бе започнал да се съмнява в думите на Пакър. А впоследствие, при сблъсъка си с първия представител на Ба Ран Гхазел, бе могъл да се убеди, че калайджията никога през живота си не е виждал истински гоблин. В противен случай не би останал жив.
Голяма част от знанията си той бе получил от своите съселяни — хора, които през целия си живот не се бяха отдалечавали на няколко мили от дома. Никой в Хинтиндар не познаваше света извън родната долина. С изключение на лорд Балдуин.
Бащата на Ейдриън също представляваше изключение: той бе дошъл в това село само няколко години преди раждането на сина си и избягваше да говори за живота си. Може би защото нямаше нищо за разказване. Данбъри Блекуотър бе скромен човек, свел интересите си единствено до ковачницата. Тази липса на интереси бе отвращавала Ейдриън. И бе станала една от причините да напусне дома си, за да научи повече за света.
Пакър си бе измислял за срещите с гоблини и елфи, но в географско отношение разказите му се бяха оказали непогрешими. Отвъд Колнора, най-големия град в Апеладорн, река Бернум действително ставаше невъзможна за плаване — тя се начупваше в поредица водопади. Макар Ейдриън да бе обходил повечето земи, оглеждащи се в тази вода по време на шуртящия й път, в самия град никога не бе стъпвал.
Той се прозя, съжаляващ за прахосаните в бдене часове. Краката му бяха започнали да изтръпват, но точно преди изправянето му качулатият се отправи към каютите. Ейдриън побърза да слезе.
Тревогата се оказа напразна — качулката се отправяше към своето помещение.
Блекуотър също последва този пример. Или поне се опита: притеснена от разнеслите се стъпки, Вивиан попита плахо:
— Кой е там?
— Не се притеснявайте, госпожице. Аз съм, Ейдриън.
— Слава на Марибор. Бихте ли изчакали за минутка?
Последва звук от отместването на нещо тежко, подир това ключалката затрака. Най-сетне вратата се отвори.