Нищо.
Не съвсем, реката продължаваше да шуми. В продължение на дни тя бе разбивала пръските си в носа на шлепа. Сега този звук се бе променил, по-тих и по-спокоен. И не беше само това. Шлепът вече не се движеше.
По палубата не се виждаше никакво движение. Нищо не помръдваше.
Боецът бавно се отправи към кърмата. Там откри Самюел недалеч от кормилото. Търговецът лежеше по лице сред локва от собствената си кръв.
Къде са Себастиан и Юджийн?
През живота си Ейдриън бе видял достатъчно смърт. И бе убил повече хора, отколкото би могъл да преброи и запомни, макар да се бе убеждавал, че убиването им е било необходимост. Разбира се, собствената му съвест отказваше да повярва в това, без значение колко силно му се искаше.
И все пак неговите сражения се бяха провеждали сред бойното поле или на арената. И в двата случая срещу въоръжени противници. Докато случилото се тук представляваше с нищо непредизвикана касапница.
С оглед на това спокойствието на нощта придобиваше съвсем ново, заплашително лице. Слабата светлина на поклащащите се фенери и стареещата луна пораждаше хиляди силуети.
Самият Ейдриън не изпитваше страх: станалото бе приключило, палубата бе безопасна. Единствено трюмът и каютите криеха риск.
Той откачи един от фенерите и се отправи към носа. Там откри и останалите двама търговци. По-точно откри труповете им. С прерязани гърла.
Близо до телата им се намираше капакът на трюма, отворен. Пристягалият го катинар беше изчезнал. През квадратния отвор се виждаха струпаните чували, торби и сандъци. Никой не се бе спотаил сред тях.
Огромните сандъци на търговците също бяха отключени. В тях боецът откри одежди, сребърна посуда, златни бокали, огърлици, свещници и кристални съдове. Натъкна се и на два сейфа, които също бяха разбити и празни.
Той остави всичко непокътнато и се изкачи обратно на палубата.
Мъртвешката тишина все още властваше.
В този момент той си припомни Андрю, а също и факта, че шлепът не се движи. Лунната светлина му позволи да различи единствено очертанията на конете.
Ейдриън се върна в пътническото помещение.
Коридорът бе останал непокътнат; вратата на Вивиан оставаше затворена. Жената сигурно бе ужасена — и този път с основание. Поне той можеше да я успокои с новината, че нищо не ги заплашва. Качулатият си беше отишъл.
— Вече е безопасно да отключите, госпожице Вивиан — каза той и почука на вратата. — Аз…
Заради потропването вратата се открехна. Това го накара да застине.
Фенерът в каютата още светеше. В неговата светлина и в открехналия се отвор Ейдриън можеше да види ръка — дребна ръка, с леко свити пръсти. Вивиан лежеше по очи. Кръвта й попиваше в дъските.
Ами ако така и не достигна Колнора? Ако той ме убие още тук?
Ейдриън се чувстваше отвратително. Той тръсна глава и отстъпи назад, при което за пореден път закачи фенера.
Той й бе обещал да я защити. Беше я уверил, че нищо не я заплашва.
При оттеглянето си от каютата боецът забеляза кървавите дири, които оставяше.
Защо смъртта така се е вкопчила в мен? Отдалечих се на стотици мили, а продължавам да стъпвам сред кръв.
Блекуотър се отправи към стаята си, за да си събере багажа — единствената торба, побрала всичките му принадлежности. Допирът до нея му напомни за Пикълс. Младежът бе негодувал заради задържането си, но можеше да се окаже, че то е спасило живота му.
Той откачи огромния меч от стената, намести го на гърба си и се изкачи обратно на палубата.
Останал неподвижен, шлепът се бе приближил до брега — с един скок Ейдриън се озова на сушата. И един бегъл поглед към конете бе достатъчен, за да потвърди страховете му: Андрю бе изчезнал. Тяло нямаше, но изчезващата в реката кървава диря бе достатъчно красноречива.
Скалната стена се издигаше високо над Ейдриън. Светлината от впрегатния фенер превръщаше сянката на боеца в гигант, залепен за камъка. Ако човек си затвореше очите за кръвта и липсващия коняр, нощта можеше да мине за напълно спокойна. Двете кобили бяха привързани за едно дърво и очакваха сигнал да продължат.
Блекуотър привърза самия шлеп за едно друго дърво, а после разпрегна конете и залости ремъците им между два камъка, за да се увери, че течението нямаше да отнесе товарната лодка. Накрая привърза една от кобилите обратно и възседна другата.
— Няма смисъл да оставям и двете ви тук — обясни им Ейдриън и пришпори животното. То не бе обучено за езда, така че се отправи напред с изнервяща бавност, но пък и това бе за предпочитане пред вървеж.