— Защо пък да не е рицар — рече трети. — Кралете вършат какви ли не тъпотии. Чух, че веднъж един дал рицарско звание на кучето си. Нарекъл го сър Петньо.
Четиримата се изсмяха. Ейдриън се изкушаваше да се присъедини към тях, но ужасеният израз върху лика на Пикълс го спря.
Онзи с раздрания ръкав направи крачка напред.
— Поне оръженосец трябва да е. В името на Марибор, гледайте само какво желязо. Къде е господарят ти, хлапе? Някъде наоколо ли
— И оръженосец не съм — отвърна Блекуотър.
— Нима? Тогава защо си помъкнал тая стомана?
— Това не те засяга.
Мъжете се засмяха:
— Костелив орех, а?
Те се разпръснаха, стискайки сопите си. Един от тях бе промушил кожен ремък през дупка в своята, който бе намотал около ръката си. Вероятно е бил особено горд от тази си идея, помисли си Ейдриън.
— По-добре ни оставете на мира! — каза Пикълс с треперещ глас. — Не знаете ли кой е това? — Посочи към Ейдриън. — Това е прословут мечоносец, роден убиец.
Смях.
— О, нима? — рече най-близкият, като поспря, за да се изплюе през раздалечените си предни зъби.
— Да! — настоя Пикълс. — Той е същински звяр. Много е избухлив и много опасен.
— Този бозайник бил кръвожаден, викаш? — Мъжът втренчи преценяващ поглед в Ейдриън и сви устни. — Едър е, признавам, ама още му се стича млечице по брадичката. — Той се обърна към Пикълс.
— А ти си от ония мърляви плъхчета, които съм виждал да се бият из уличките и край пивниците за жалки трошици. Само че, момчето ми, съвсем скоро ще поемеш на нова кариера в морето. По-добро нещо не би могъл и да намериш. Ще те хранят и ще се научиш да работиш — здравата. Ще станеш истински мъж.
Пикълс понечи да избяга, но пънът го сграбчи за косата.
— Пусни го — каза Ейдриън.
— Както ти сам каза… — изкиска се онзи, който държеше Пикълс. — Това не те засяга.
— Той е мой слуга.
Онези отново се изсмяха.
— Нали каза, че не си рицар?
— Работи за мен — това е достатъчно.
— Не, не е. Предстои му да направи кариера по море. — Той метна мускулеста ръка около врата на Пикълс и го принуди да сведе глава. Друг от вагабонтите вече се приближаваше с въже, което бе откачил от колана си.
— Казах да го пуснеш — повтори Ейдриън, този път по-заплашително.
— Дрехите ти са прекалено гиздави, за да си плъх като него, но не достатъчно, за да си благородник — озъби се скъсаният ръкав. — Така че не ни давай нареждания, хлапе. Теб не вземаме, защото ти си нечия собственост; някой ти е окичил три меча и може да се разсмърди, ако изчезнеш. Такива проблеми не ни трябват. Обаче не си насилвай късмета, защото тогава трошим кокали. А ако се престараеш, и теб ще метнем в трюма.
— Много мразя тези като теб — каза Блекуотър, поклащайки глава. — Току-що слязох от проклетия кораб. Един месец плавах — цял месец! Толкова дълго пътувах, за да оставя зад себе си подобни неща. — Отново поклати глава отвратено. — И тогава изниквате вие четиримата. И ти. — С последните си думи Ейдриън посочи към Пикълс, чиито ръце в момента бяха връзвани зад гърба. — Не съм ти искал помощта. Не съм искал водач, помощник или паж. Сам си бях добре. Но не, трябваше да ми задигнеш торбата. И най-лошото, не избяга. Може би си прекалено глупав, за да осъзнаеш какво се случва. Обаче нямаше как да не видя, че ти остана, за да ми помогнеш.
— Съжалявам, че не се справих по-добре — тъжно го погледна Пикълс.
Боецът въздъхна:
— Ето пак. По дяволите.
Ейдриън отново погледна към нехранимайковците. Вече знаеше как ще свършат нещата — как се развиваха винаги — но въпреки това направи един последен опит:
— Вижте, аз не съм рицар. И оръженосец не съм. Но тези мечове са мои и макар Пикълс да си мислеше, че си съчинява, за да ви сплаши, аз наистина…
— Млъквай. — Онзи със скъсания ръкав пристъпи напред и замахна, за да блъсне Ейдриън със сопата си. Върху хлъзгавите дъски за последния бе лесно да наруши равновесието на противника си. Той улови ръката на мъжа, изви китката и лакътя и строши костта. Разнесе се приятен звук, напомнящ строшаването на орехова черупка. Подир още едно рязко движение изревалият соподържец полетя към водата.
Сега Ейдриън имаше възможност да изтегли мечовете си — и рефлексът почти го накара да го стори — ала той си бе обещал, че нещата ще са различни. Пък и разполагаше с тоягата на мъжа, която бе съумял да изтръгне от ръката му — яко парче орехово дърво с диаметър около два пръста и почти един лакът дълго. Дръжката бе загладена от дългогодишна употреба, а другият край беше покафенял от пропивалата се в дървото кръв.