Гладът я бе накарал да се върне. Тя трябваше да опита. За промъкване не можеше да става и дума. Тя очакваше, че Грю ще я бие отново. Може би дори щеше да я убие. Но тя нямаше избор. Другата й алтернатива бе единствено смърт.
За нейна изненада Грю не я уби. Дори не й посегна. Просто бе поклатил тъжно глава и я бе изпратил да си ляга заедно с гореща супа и хляб. Тогава Гуен бе си казала, че ще вземе монетите при възстановяването си. Така времето бе започнало да тече. Останалите момичета наминаваха да я посетят, да я прегърнат и да изразят радостта си от завръщането й. За пръв път от смъртта на майка си тя бе усетила нечия близост.
Накрая Рейнър Грю се бе появил отново.
— Не бях длъжен да те прибирам. Знаеш това, нали? — бе казал той, изправен над нея, скръстил ръце. — Ти си млада и глупава, но предполагам, че вече си видяла какво те чака навън. Никой няма да ти помогне. Никой не дава пет пари за теб. Ужасните неща, които си мислиш за мен или си чувала за мен — повечето от тях са истина. Аз съм лош човек, но не лъжа. Лъжите са за напудрените перуки, които си пазят репутацията. На мен не ми пука какво си мислят хората за мен. Затова ще ти кажа, че не бих пролял и сълзица, ако пукнеш, както не ми дремеше, когато избяга. Но истината е, че с теб бих могъл да спечеля повече, отколкото без теб. И това ме прави единствения човек на света, когото го е грижа за жалкия ти задник. Повече няма да те заключвам или да те пазя. Ако искаш да си вървиш, никой няма да те спре. Пълзи и умри на улицата.
На излизане той се бе обърнал.
— От утре се връщаш на работа.
Онази нощ Гуен не бе могла да заспи. В онзи момент никой не би й попречил да вземе монетите и да се махне. Но прекараната на улицата седмица й бе показала, че всички останали врати в Медфорд са затворени за нея. За да оцелее, тя трябваше да поеме обратно на юг. Четири златни монети биха били предостатъчни за едно пътуване до Вернес, дори и Калис. А веднъж озовала се сред родните си земи, тя можеше да натрупа цяло състояние с уменията си.
От нея се бе искало единствено да забрави желанието, което майка й бе отправила на смъртния си одър.
Нещо, което не би трябвало да представлява проблем. Каква тежест имаха думите на една мъртва жена пред заплахата от робство? Може би ако майка й бе знаела…
Но точно в това се коренеше проблемът.
Повечето хора се отнасяха към пророчествата с насмешка и не вярваха в тях. За Гуен и майка й важеше нещо съвсем различно. Илиа се бе отказала от дома си, от семейството си и живота си, за да се отправи към Медфорд. И Гуен знаеше защо.
Майка й действително бе знаела. Върху ръката на дъщеря си Илиа бе разчела всички предстоящи страдания. И въпреки това я бе накарала да обещае. Ако Гуен не можеше да разчита на собствената си майка, кому й оставаше да се довери?
После идваше и онзи човек, посетил я след смъртта на майка й. В неговите очи тя бе съзряла истината. На всяка цена трябваше да остане в Медфорд и да оцелее. Това беше единственото, което имаше значение, робствата и достойнството й не значеха нищо. Четирите златни монети не бяха предвидени само за храна.
Трябваше да ги използва единствено в най-наложителния момент.
Сигурно той бе имал предвид нещо от рода на настоящата ситуация. Но пък есента не беше време за обявяване на независимост. Гуен трябваше да е започнала да планира по-отрано, да проведе известно проучване, да се сдобие с подходящо място, а не с тази купчина отломки. Ако не бяха се махнали, имаше опасност Стейн да убие Джолийн. Но сега имаше опасност тя да докара смъртта на всички им.
Роза отново заговори с напевния си глас.
— Не е ли красива? — Стиснала щипките като меч, тя сочеше към камината. — Ще бъде страхотно.
Гуен погледна към жизнерадостното й лице и не можа да сдържи сълзите си. С няколко крачки се озова до девойката и я прегърна силно.
— Благодаря ти — прошепна тя.
При отдръпването си Гуен можа да види обърканото изражение на младата жена.
— Това са обикновени щипки.
— И това е начало. А огънят няма да ни остави да измръзнем.
— А какво ще ядем? — обади се Аби, смръщено загледана в мръсотията върху пода.
— Ще купя храна — отвърна Гуен.
— Грю няма да ни продаде — каза Джолийн. — И може да накара всички от квартала да откажат да ни обслужват.
Гуен кимна.
— Тогава ще пазаруваме в търговския квартал. — Тя се огледа. — Ще ни трябват одеяла и инструменти.
— Инструменти?
— Трябва да започнем да стягаме мястото.
— Какви инструменти? — изфъфли Ета с разтревожен вид. Може би очакваше, че Гуен ще ги накара да срутят цялата сграда и да започнат изграждането наново.