— Една метла е сред първите кандидати. Поне аз не бих искала да спя сред тази мръсотия.
— Но ние не можем просто така да се настаним тук — каза Джолийн. Тя бе сложила ръце на хълбоците; нямаше и следа от усмивката, която само преди мигове бе споделила с Гуен.
За момента калианката все още не бе решила нищо. Не се бе замисляла за нещо по-дълго от една нощувка, но думите на Джолийн — а може би начинът, по който въпросната ги изрече — я накараха да вземе решение.
— И защо не?
— Те няма да ни позволят.
— Кои са тези те? — уточни Гуен.
— Градът. Тази постройка не е наша.
— На кого принадлежи?
— Не зная. Но зная, че няма да ни позволят да останем тук.
— Аз не просто възнамерявам да оставам тук. — Гуен започваше да се ядосва. Беше й омръзнало навсякъде да се натъква на задънени улици. Може би другата жена беше права, но пък самата тя нямаше намерение да се отказва, не и когато най-сетне изглеждаше, че нещата са започнали да се подреждат. Следващите й думи бяха изречени по-скоро напук, отколкото като разсъждение. — Грю си докарва отлични пари от нас. Нищо не ни пречи да правим същото, да задържаме парите за себе си и да не ни се налага да се разхождаме в парцали. — Тя сведе поглед към босите си крака. — И да си вземем обувки!
Джолийн подбели очи.
— Никой не използва това място — продължаваше да ги убеждава Гуен, макар че никой не й противоречеше. — От години никой не се е сещал за него. Защо сега да е различно?
— Това няма значение. За тези неща си има правила.
— Какви са те?
Джолийн сви рамене:
— Аз съм обикновена проститутка. Как бих могла да зная?
— На мен пък ми е омръзнало от правила! — кресна Гуен. — Искаш да се върнеш? Хубаво, върви! Обзалагам се, че Стейн все още чака. Явно си забравила, че той си е платил за теб. Сега можех да слушам как твоята глава петни дъските с кръв. Това ли искаш да станеш — поредното петно, което Грю трябва да скрива от клиентите си? Това ли?
Джолийн не отговори.
— Аз съм тази, която рискува парите си! Освен това Грю обеща да ме пази от Стейн. Но за вас не е обещавал нищо подобно. И не би се поколебал да ви продаде. А и защо не? Погледнете какви пари му донесе смъртта на Ейвън. Нови курви винаги ще се намират. Аз се опитвам да помогна на всички ни, а за благодарност получавам единствено оплаквания.
Долната устна на Джолийн бе започнала да трепери; тя дишаше учестено, а в очите й проблясваше паника. Тъкмо по тази причина жената бе възразявала толкова настоятелно. А въпросната паника бе породена от качеството й, от което Гуен се бе надявала да получи съдействие: Джолийн бе най-разумната от всички тях.
За да я успокои, Гуен взе ръката й между дланите си.
— Всичко ще бъде наред. Но ще трябва да ми се доверите.
— Но и не знаеш как да започнеш бизнес. Дори не знаеш дали е позволено.
— Да си призная, започвам да се изнервям от това, което е позволено — изръмжа Гуен. — Позволено е да ни бият и убиват, да ни държат като робини и да извличат печалби от нас, от които ние не получаваме нищо. Омръзна ми да ходя боса и облечена в парцали. Смъртта е за предпочитане пред такъв живот. Всички ние многократно сме чували, че ни бива само за едно, така че ще продължим да се занимаваме с него, поне за момента. И ще го направим в Медфорд, защото вече познаваме мястото. Вече имаме познати клиенти и само един враг. А иначе ти си права. Все още не знаем нищо за процедурата, която се налага да изпълним, но и това ще стане. Ще се обърна към търговците за съвет. Те ще знаят.
— Ще струва пари, Гуен. Много пари. Дори не мога да си представя колко.
Гуен си помисли за златните монети, почиващи между гърдите й. Винаги бе смятала, че те представляват цяло състояние и притежават почти магическа сила да превръщат желанията в реалност. Но дали наистина щяха да се окажат достатъчни?
— Защо не отидем да проверим?
Град Медфорд бе разделен на четири части — пет, ако човек броеше и замъка, разположен в средата, само че той бе безполезен като кост в пържола: дворецът бе непристъпен за жителите на Медфорд. Кварталът на благородниците бе разположен край северната порта на града. Въпросните благородници се отбиваха да пазаруват в търговската част на града. Кварталът на занаятчиите представляваше родно място на много от предлаганите от търговците стоки, а бедняшкият квартал концентрираше в себе си местната утайка.
Гуен не бе имала възможност да обхожда останалите части на Медфорд. Във всеки случай разликата между търговския квартал и нейното обиталище бе видима: тук улиците бяха много по-широки, гъмжащи от товарни коли, коне и носачи. В гълчавата се преплитаха виковете на животни и настойчивите гласове на пазарящите се. Всеки бързаше. Никой не обръщаше внимание на парцаливите жени без обувки, които се придвижваха бавно и се оглеждаха с видимо колебание. В случаите, когато все пак някой ги забележеше, към тях биваха отправяни погледи на свъсване или подигравка.