Но жената в магазина за вълнени платове не ги изгледа злобно. Тя дори не удостои Гуен с поглед.
— Бих искала седем одеяла — каза калианката.
Жената продължаваше да не й обръща внимание.
— Онези там ще свършат работа — продължи Гуен и посочи към една купчина, за която се надяваше, че е приютила най-евтините стоки.
И този път думите й останаха без отклик.
— Имам пари — промълви тя, започнала да осъзнава, че и тази реплика ще бъде напразна. С наведена глава тя напусна магазина.
— Дай ми кесията — заяви Джолийн и влезе обратно вътре.
— Какво ще обичате? — усмихна се жената.
— Колко струват тези одеяла?
— Седем медни всяко. Ако вземеш две, ще ти ги дам с отстъпка — един сребърник.
— Давам три сребърни за седем одеяла.
— За три сребърни не мога да ти дам повече от шест.
— Три сребърни и три медни за седем — отстъпи Джолийн. — Звучи добре, не смяташ ли?
— Три сребърни и шест медни ми звучи по-добре.
— Не бих дала повече от пет.
Жената кимна и приготви одеялата, а Джолийн извади една от златните монети, с което значително стъписа търговката. Докато последната отброяваше ресто, Джолийн подаде кесията обратно на Гуен, а одеялата връчи на момичетата.
— Нима тя има злато? — Търговката удивено посочи Гуен.
— И още как. Направи грешка, че се отнесе толкова грубо с нея. Моята господарка възнамерява да си тръгне с пълна кола стоки от днешното си пазаруване, само че няма да я напълни от твоя магазин. Може би това ще те научи да не прибързваш толкова с преценките си. Моята господарка редовно се преоблича като беднячка, за да изпита същината на хората. Тя е изключително щедра към онези, които осъзнават, че истинската красота е невидима за окото. И не по-малко сурова към хората с черни сърчица и невзрачни умове, които…
— Джолийн! — сряза я Гуен.
— Виждаш ли? Господарката ми няма търпение да се махнем от този магазин и да потърсим друго място, където присъствието ни ще бъде оценено.
— Но аз… — заекна търговката.
— Аз се държах като кучка? — учтиво довърши Джолийн. — Пълно съгласие от моя страна.
С тези думи тя напусна магазина.
Гуен и останалите момичета я последваха с одобрителен смях. Скоро подир това те се разделиха по задачи: Джолийн и Аби бяха изпратени да купят провизии, а Мей и Роза се отправиха да търсят метла. Останалите останаха да изчакват в сянката на един грънчарски магазин.
Мей и Роза се върнаха първи, изключително горди от покупката си: не можаха да се сдържат и изпробваха метлата още на улицата. Може би това бе първото нещо, което купуваха за себе си.
Джолийн и Аби донесоха хляб и сирене.
— Това ли е всичко? — попита Гуен.
— Не знаех дали ще можем да си позволим друго — отвърна Джолийн.
— Нима храната е чак толкова скъпа?
— Не става дума за това. Говорих с пекаря и той каза, че трябва да закупим разрешение от краля.
— Разрешение за храна?
— Не, за започване на бизнес. Наричало се сертификат, разрешително или нещо от сорта. Ако започнеш търговия без него, арестуват те.
— И как може човек да се сдобие с един от тези сертификати?
— Издавал ги градският асесор. Но били скъпи.
— Колко скъпи?
— Пекарят не знаеше. Каза, че за всеки тип бизнес било различно. Май имаме проблем.
— Нека не обявяваме още непроведения опит за провален. Да се връщаме в странноприемницата — заяви Гуен и с отвращение додаде: — Освен ако няма закон, който забранява на седем жени да ядат хляб и сирене на територията на изоставени сгради.
Пазаруването бе погълнало почти целия им ден: те се завърнаха по здрач, когато мразът бе започнал да се прокрадва по улиците.
На дневна светлина изоставената странноприемница бе изглеждала отвратително; мракът й бе придал съвсем ново противно излъчване. Тази част от града оставаше тъмна нощем — улични фенери почти нямаше. На улица „Капризна“ единствената светлина долиташе от прозорците на „Противната глава“, които хвърляха ъгловати ивици. Гуен се ядосваше, че е забравила да включи фенер в списъка на днешните покупки, но още утре щеше да поправи тази грешка.
Откъм кръчмата долиташе подрънкването на чаши, съпроводено от свирнята на гайдаря Дизи. Глухата музика приветстваше свободата им — или може би беше прогонване? Още бе рано да се каже.